Ревю на "Делириум" от Лорън Оливър



„Делириум” е един поетичен и интелигентно написан роман, който оставя дълбок отпечатък в съзнанието и повдига много теми за размисъл. Красивата и опияняваща приказка за една забранена любов в смущаващото бъдеще, представено ни в тази антиутопия, може едновременно да ни трогне и да ни накара сериозно да се замислим за последиците, които биха могли да произтекат от подобно стечение на обстоятелствата, а именно – любовта да бъде третирана като смъртоносна болест, за която е изобретено лечение. Романът ме остави без дъх, защото с болка осъзнах как Лорън Оливър обрисува портрет на бъдещето, към което със смели крачки се приближаваме – лишено от чувства, време, в което материалното изцяло е изместило духовните ценности.

Един от любимите ми елементи в „Делириум” бе стилът на писане – авторката използва изключително богат спектър от изразни средства и това прави изказа й великолепен и изящен. Заради начина на писане книгата не е толкова лесна за преглъщане и осмисляне, а изисква размисъл, за да се асимилират темите и мотивите й, но аз предпочитам точно такива романи, от които мога да науча нещо ново и да обогатя речниковия си състав. Безграничният талант на Лорън Оливър се лее от страниците – тя извайва всяка една своя фраза с ръката на умел „художник”, а всяка дума има своето място, смисъл и важна роля за развитието на действието. Стилът на писане в книгите е едно от нещата, които ми правят най-голямо впечатление, затова изказът в „Делириум” беше една от най-приятните изненади за мен – той се побира идеално в определението „красив” и бих го описала като парченца диаманти, разпилени по страниците – 400 страници чисто великолепие. 

Не мога да не отбележа колко точен психологически портрет прави авторката на героите си и как това ни помага дълбоко да съпреживеем техните мисли, чувства и емоции. Лорън Оливър е неподражаемо добра в изграждането на образите на персонажите си и най-силно впечатление ми направи колко реалистично описва тя негативните им вътрешни преживявания. Преобладаващият мрачен и задушевен тон в книгата прави атмосферата й тягостна и напрегната, усеща се как примката около героите се затяга и бавно ни води към финала, който е способен да разтърси, трогне и докосне читателя изключително дълбоко. Целият роман е пропит с трагизъм, а страниците му са наситени с истина, защото имам усещането, че красивата любовна история в него е базирана на истинска такава. Светът, който авторката е създала, дори и не се доближава до фантастика, а е на границата с напълно нормалната и възможна реалност.

Стигнах до същността на романа – с всяка прелистена страница се потапяме в алтернативното бъдеще на град Портланд, Мейн, където любовта е обявена за силно заразна и смъртоносна болест, а за нея е открито лечение, което завинаги лишава хората от най-човешката част от тях – способността да изпитват чувства и да обичат. Всички граждани, навършили 18 години, задължително се подлагат на процедурата за „излекуване” от amor deliria nervosa, или иначе казано, любов. В този безцветен и – след по-задълбочено вглеждане – ужасен свят, на всякакви прояви на романтични чувства и дори майчинска обич се гледа като на престъпление, за което се взимат сурови мерки. Привидно утопичното, малко, затворено и "идеално" общество се състои от послушни и лесни за манипулиране граждани, които вярват на всяка дума на правителството и треперят малодушно пред безмилостните регулатори, които би трябвало да ги защитават, а всъщност сеят разрушение, безскрупулно и без да им мигне окото. 

И тук се срещаме със 17-годишната Лена Халоуей - Тидъл, нашата главна героиня, чието родословие е безвъзвратно „опетнено” заради самоубийството на майка й от любов. Това я прави различна, а тя просто иска да се слее с множеството и да има нормален живот. Докато всички твърдят, че Лена носи в кръвта си предразположеността към болестта любов, тя няма търпение до процедурата си, която ще й донесе дългоочаквания спокоен и планиран живот. Докато един ден не се случва нещо невъобразимо – момичето се среща със загадъчния Алекс, чиято същност е обвита в мистерия. С хода на книгата той разкрива истинското си лице пред нея и се оказва, че той съвсем не е този, за когото го е смятала. Лена е неустоимо привлечена от Алекс и скоро установява, че проявява симптоми на делириум и – както изглежда – той също.  Оттук нататък главоломната скорост на развитие на действието ни качва на влакче от емоции, докато проследяваме трагичната им любов на фона на смутните условия в Портланд – опасностите дебнат зад всеки ъгъл, както и обратите се крият зад всяка страница. Авторката има способността да води повествованието гладко и хармонично и в следващия момент да го преобърне на 180 градуса. 


Лена е от онези на пръв поглед слаби, но при по-внимателно вникване в историята изключително духовно силни героини и претърпява изкоренна метаморфоза и израстване. От покорно, безусловно подчиняващо се на безбройните правила, не смеещо да направи нищо, за да промени живота си момиче, тя се превръща в смела млада жена, която е готова на всичко в името на любовта, готова да отстоява докрай своите чувства, дори и с цената на живота си. Заклеймената за болест любов изиграва изключително важна роля за себеопознаването на Лена и е огромен скок напред в развитието й като персонаж. Много ми допадна колко истинска и естествена беше тя, отначало мнителна и предпазлива, но впоследствие не бояща се да даде израз на чувствата си към Алекс, да пожертва сегашния си живот и да остави всичко зад гърба си, за да започне от нулата. Припознах себе си и в нея, и в най-добрата й приятелка Хана, която от самото начало усещаше, че нещо в наложената система на лечение от любов не е наред. Хана не се страхуваше да нарушава правилата и да се опълчва на наложените норми, за мен беше като глътка свеж въздух, като цветна точица сред сивото и оформено като по калъп общество. 
 
Мисля, че Алекс би се харесал на всекиго, защото е мил, красив, смел, жертвоготовен и онзи, който води за ръка Лена към новия й живот и й показва колко по-просторен е светът извън оградения в електрически огради Портланд. Всички негови качества са придружени и от нотка на мистерия, която дори и Лена подчертава, защото той успя да извади наяве най-доброто от нея, и въпреки която той съчетава в себе си противоречивата комбинация от загадъчност и „широкоскроеност”, благодарение на която той отваря очите на главната героиня за жестокостта на заобикалящия я свят. Все пак ми се стори, че той беше твърде перфектен и си помислих, че е твърде идеализиран за мъжки персонаж и няколко отрицателни черти биха му дошли добре. 

Няма по-точна сентенция, с която да бъде описан романът „Делириум”, освен „Да обичаш означава да унищожаваш. Да бъдеш обичан означава да бъдеш унищожаван.” (Касандра Клеър, „Град от кости”) Тази книга е струяща от страниците феерия от думи, която изграждаше пред очите ми една болезнено реална история, която ме разтърси из основи и ме въвлече във водовъртежа от събития и шеметно развиващо се действие. Изключително много ми харесаха препратките към местната литература в началото на всяка глава и особено книгата "Ш-ш-т", която е нещо като Библията на обществото на Лена и е неприкосновена ценност. Любовта на Лена и Алекс беше чиста, искрена и пламенна, имаха своите моменти на откраднато щастие, отношенията им не се развиха прекалено бързо, а с необходимата дълбочина и пълнота. Може би в началото бях леко объркана от сблъсъка с брутално изложения възможен сценарий за бъдещето, затова първите няколко глави ми беше трудно да навляза в историята, но после романът компенсира за всичко това. Ето това се нарича книга, на която си струва да посветиш времето и мислите си – заслужена оценка 5 от 5 звезди! 
 Обичам ви. Помнете, те не могат да ни го отнемат!



Коментари