петък, 16 септември 2016 г.

Ревю на "Всичко, всичко" от Никола Юн



„Всичко, всичко” от Никола Юн е една сладко-горчива, нежна и запленяваща история за силата, любовта и надеждата, която е жива, дори когато всичко изглежда изгубено. Книгата провокира теми за дълбок размисъл, поднесени по възможно най-лекия и разбираем от всяка аудитория начин – чрез изключително интересния начин на писане на авторката, който съчетава типичния за романите с романтичен елемент увлекателен и ненатоварващ стил и далеч по-задълбочения такъв, характерен за по-сложните и многопластови книги, поставящи въпроса за смисъла на живота и ролята на любовта в него. „Всичко, всичко” е написана по удивително красив, трогателен и докосващ душата начин, който, веднъж достигнал кулминацията си, ме накара да настръхна от вълнение. Този изключително емоционален и многостранен роман е способен да достигне до сърцето на всеки читател, да го качи на въртележка от емоции и предположения за по-нататъшното развитие на сюжета и да го остави копнеещ за още от тази пленителна история.

Романът е разказан от първо лице, от името на главната героиня, което ни позволява да надникнем в нейния личен свят, да съпреживеем чувствата и размислите й, да се поставим на нейно място в нелекия й живот. Историята е гарнирана с малки и изключително приятни изненади от типа на страници от дневник и списания, чатове, имейли, уебстраници и тук-таме илюстрации, които внасят разнообразна нотка и допълнителен щрих към настроението, доминиращо в съответната част на книгата – дори и една черна страница, която стои много екзотично и се отличава на фона на останалите бели. Историята е разгърната в няколко аспекта и Никола Юн разглежда всеки от тях изключително подробно – болестта на главната героиня, първата й (и почти невъзможна) любов, личните й разсъждения и докато любовната сюжетна линия е сравнително предвидима, собствената история на момичето е наситена с неочаквани обрати, които идват като гръм от ясно небе за читателя. Бих разделила сюжета на книгата на няколко части, всяка от които определям с конкретна емоция или вътрешно преживяване. Много ме изненада присъствието на проникновени философски теми в книга, в която очаквах да се набляга на романтичния елемент, но мотивът за смисъла на живота, засегнат в романа, ме накара да си задавам въпросите: „Наистина ли животът е съвкупност от повратни мигове, всеки от които е ключов за действителността и състоянието на настоящия момент, възможно ли е наистина да съществува паралелна реалност, в която живее наше алтернативно Аз и ако никой не те обича, съществуваш ли наистина?” 

„Всичко, всичко” разказва затрогващата история на 18-годишната Маделин Уитиър, която страда от ТКИД (тежък комбиниран имунодефицит), който я прави алергична към почти всичко на света, и имунната й система е невероятно крехка. Заради заболяването си Маделин води изключително изолиран и еднообразен живот – никога не е излизала навън, въздухът, който диша, е пречистен и филтриран, а единствените хора, които някога е виждала, са майка й и медицинската й сестра. Лишеният от всякакви възможности живот далеч не е попречил на интелектуалното развитие на момичето – напротив, Мади е страстна читателка, пише рецензии на книги и се изразява изненадващо сложно и интелигентно за възрастта си. В началото на книгата изглежда, че героинята е напълно примирена и почти доволна от начина си на живот, свикнала е с него и не желае промяна. Докато един ден в отсрещната къща не се нанасят нови съседи, един от които е и енигматичният Оли – облечен изцяло в черно, не разкриващ нищо за себе си чрез поведението си и правещ последни причастия на кексове, всячески стараейки се да привлече вниманието на съседката си Маделин. Двамата се запознават първо онлайн, а след това и на живо – разбира се, след щателна проверка на здравословното състояние на Оли. Срещата им се оказва съдбоносна, защото Мади осъзнава ясно, че е почти сигурна, че ще се влюби в него, и че това ще я накара да иска още и още от онова, което не може да има. Оттук нататък двамата се впускат в спиращо дъха споделено преживяване, непредвидимо и изпълнено с напрежение, защото всеки миг би могъл да се окаже фатален. 

Възхитих се на духовната сила и борбеност на Маделин, която не се предаваше въпреки тежкото си заболяване, на смелостта й да поеме огромен риск и да изложи живота си на опасност в името на любовта, да се жертва, за да прекара няколко безценни и неповторими дни с момчето, което обича. Книгата се движи под мотото „Най-големият риск е изобщо да не поемаш такъв” и това се превръща в личния девиз и рефрен на момичето, което решава, че просто да бъдеш жив не е достатъчно – животът трябва да се живее. Мади е изключително силна, храбра, но и чувствителна героиня, която надскача страховете си и не се бои да живее за деня, използвайки максимално всеки миг от краткия живот, който смята, че й е отреден, което е загатнато от заглавието на книгата – такава според мен е символиката му. Ключовият елемент в живота й е Оли – чаровното момче, което обожава да се движи, кипи от живот и притежава душа с всякакви багри и нюанси, забавен характер и остроумие, момчето, което я изважда от 18-годишния застой и я кара да копнее да граби с пълни шепи от живота, докато може – но за разлика от на моменти безразсъдната Маделин, той е изключително мил, грижовен и разумен, преценявайки и давайки си сметка за рисковете, които поемат, но готов да я подкрепя и да й бъде опора във всеки един момент.

Хареса ми, че авторката даде на героите си нужното време да се опознаят, а не се влюбиха веднага, направи ми впечатление колко силна беше симбиозата им и как двамата се допълваха един друг – сякаш всеки се вкопчи в другия като удавник за сламка, която запълва празнините в душата му. Любовта между двамата се изразяваше в малките неща и жестове, които се оказват по-големи, отколкото подозираме, и водят до неочаквано мащабни последици. Допадна ми и това, че въпреки че четивото засягаше теми като самотата, обсебващата любов и домашното насилие, те бяха поднесени по възможно най-лекия и ненатрапчив начин, без да натоварват читателя емоционално и да го обременяват с предразсъдъци за по-нататъшното развитие на сюжета в книгата. Второстепенните герои бяха чудесно изградени и всеки имаше своята важна роля за историята – например майката на Маделин беше въплъщение на родителската обич, нежността и грижовността, но събитията взеха неочакван ход, когато авторката заклейми прекалено обсебващата и задушаваща, и понякога едностранна връзка родител-дете. Медицинската сестра на Мади Карла бе страхотен човек, който е отдал цялото си внимание, време и грижи на момичето и Мади виждаше в нейно лице приятел, към когото винаги може да се обърне за опора и съвет. Дори бих казала, че връзката на двете бе най-добре изградената в цялата книга и че Карла бе повече втора майка за Мади, отколкото просто медицинска сестра. 

„Всичко, всичко” е една изключително трогателна и красива история за смелостта да признаеш пред себе си, че далеч не познаваш всичко от живота, и да се гмурнеш в него, за да го опознаеш – каквото и да ти коства това. Това прекрасно четиво представя любовта като движеща сила и подбудител на действия, на които не си и подозирал, че си способен, и ме накара да бъда изключително благодарна за всеки миг, в който не споделям съдбата на Маделин, за това, че мога да излизам навън, когато пожелая, да оценя малките жестове в живота, да се замисля за всичко, което досега бях приемала за даденост. Тази книга, която нарекох „многопластова”, защото на пръв поглед е натоварваща и тежка, на втори – романтична и лека, а на задълбочен поглед – възхитителен начин да поднесе тези теми за размисъл, определено дълго няма да излезе от ума ми и ще вълнува мислите ми, и повече от много други книги си заслужава прочита. Изключително се радвам, че я прочетох, и я оценявам заслужено с 5 от 5 звезди. 


Сърдечно благодаря на издателство Ибис за предоставеното предварително копие от книгата – изключително приятна и прекрасна изненада! 

понеделник, 5 септември 2016 г.

Ревю на "Правилата на привличането" от Симон Елкелес



„Правилата на привличането” е по-доброто продължение, по-хубавата малка сестра на „Перфектна химия”. Тази лека, сладка, неангажиращо написана, но и изключително увлекателна книга със закачливо заглавие е идеалното четиво за приятен следобед с книга в ръка, защото може да се прочете от корица до корица за няколко часа и непременно да остави читателя с хубаво, топло чувство в душата. Историята ме погълна и ме въвлече в удивително добре и реалистично изградения свят на втория от братята Фуентес – Карлос, и обстоятелствата около неговото преместване от Мексико в Колорадо. „Правилата на привличането” е от онези книги, които доставят наслада и истинска радост, докато ги четеш, действат като отпускаща прегръдка и приемат читателя радушно и уютно между кориците си. 
И в персонажно, и в сюжетно отношение романът надгражда едно ниво над „Перфектна химия”. В „Правилата на привличането” Симон Елкелес е постигнала по-многопластова история, както и по-динамични герои, от чиито характери тя разглежда повече аспекти. Също както и в предишната си книга, тя използва изключително оригиналния подход да сменя гледните точки на момичето и момчето във всяка глава и да ни позволява да надникнем по-отблизо в техните мисли и чувства. Тя успява да накара читателя коренно да промени мнението си за даден герой в хода на книгата и да го обикне, при все че преди го е мразел. Стилът на писане е все така приятен и ненатоварващ, както и в предшественичката й, и тук беше доста по-изчистен от цинизми, което за мен бе добре дошло и много ми допадна. Ако се абстрахирам от „Перфектна химия” и спра да сравнявам с нея, определено би ми направило впечатление, че авторката много набляга на описанията на чувствата и емоциите на героите, с което се справя изненадващо добре и добавя красива и докосваща нотка към начина си на писане. Някои елементи от сюжета на „Правилата на привличането” съвпадаха с тези от „Перфектна химия”, но като цяло историята беше доста по-различна и непредвидима от тази в първата книга от поредицата. 

Началото на книгата ни среща с порасналия Карлос Фуентес, с когото се запознахме още в „Перфектна химия”, когато смело се опитваше да тръгне по (лошите) стъпки на брат си Алекс. 17-годишният младеж напуска родината си Мексико, за да завърши гимназия в Колорадо, където Алекс следва в колеж. Още от първата поява на Карлос ми направи впечатление колко много гняв и напрежение е насъбрал той в себе си, колко уязвим е всъщност и колко ми напомня на големия си брат в неразумното му юношество. Също като Алекс, Карлос се е забъркал с опасна улична банда в Мексико, от която, за щастие, успява да се откъсне, заминавайки за Америка. Една съдбоносна среща в първия му ден на училище преобръща живота му с краката нагоре – Карлос се запознава с Киара Уестфорд, която е целеустремено и старателно момиче – пълен антипод на по-малкия Фуентес. Оказва се, че призраците от миналото на Карлос се надигат срещу него дори и в новия му дом, а пипалата на хора с недоброжелателни намерения достигат до него въпреки разстоянието. И така – Карлос е несправедливо натопен за притежание на наркотици и изпратен да живее в дома на семейство Уестфорд като превъзпитателна мярка – съжителствайки с момичето, към което изпитва много противоречиви чувства. 

Карлос е най-колоритният и добре обрисуван герой в книгата – именно той е този, към когото имах силна неприязън в началото на романа, но към когото впоследствие изпитах силна симпатия. Той е горд, дързък, твърдо решен да живее на ръба и сам да определя съдбата си, но и яростно отдаден на близките си, със страхотно саркастично чувство за хумор. Той хем много прилича, хем е съвсем различен от брат си Алекс – сходни са по съдба, но за разлика от Алекс, от ума на Карлос е изключително далеч идеята да постъпи в колеж и да постигне нещо стойностно в живота си (поне в началото).  Той вече се е примирил със „завещаната” си съдба на член на банда и гангстер. Колкото и фрапиращо да звучи, направих паралел между Карлос и Бритни Елис от „Перфектна химия” – и двамата поддържаха изключително умело фалшив образ за пред обществото, за да отблъснат хората от себе си и за да запълнят празнина в душата си. За разлика от брат си, Карлос отказва да се поддаде на превъзпитание и понякога доста преиграва в ролята си на бунтар и мачо. Той е герой, когото няма как да не обикнеш, след като го опознаеш – когато разбрах причините за нахаканото му поведение и стремежа му да не допуска никого до себе си, той ми стана изключително симпатичен и изпитах жал и съчувствие към него. Карлос преживява впечатляващо израстване и се превръща от упорит и нежелаещ да се промени тийнейджър в разсъдлив и знаещ какво иска млад мъж.

Киара – това е героинята, с която открих изключително много общи черти. Бях удивена колко много мога да се доближа до нея и до начина й на мислене, колко сходно с нея бих постъпила в съответните ситуации, как усещах чувствата й като свои, дори бих се отъждествила с нея, защото тя не е идеализирана и има своите недостатъци, но се чувства щастлива и самодостатъчна в кожата си. Допадна ми много как тя се стремеше да превъзмогне заекването си и да не се чувства неуверена заради него, за разлика от повечето главни героини се бореше сама с личните си проблеми, вместо да мрънка, още в самото начало на книгата уверено и ясно заяви целите си и не изневери на принципите си. Тя е героиня с приятен и приветлив характер, изключително забавна и остроумна, невинна и естествена, интелигентна, целеустремена и наясно със себе си, стремежите и целите си, и не на последно място, сръчна – къде другаде ще срещнете героиня, която разбира от коли не по-зле от автомеханик и сама поправя винтидж автомобила си? Второстепенните герои, за разлика от тези в „Перфектна химия” бяха страхотни и великолепно допълнение към историята – най-много ми допаднаха най-добрият приятел на Киара Тък, който винаги успяваше да разведри атмосферата с шега, необичайно остроумният за възрастта си малък брат на главната героиня Брандън, смелият и решителен професор Уестфорд, бащата на Киара, който предприе немислимо храбра и благородна постъпка, за да помогне на Карлос и да спаси бъдещето му. 

Ако не бях прочела анотацията на „Правилата на привличането”, никога нямаше да предположа, че Карлос и Киара ще се влюбят и техният романс ще е един от най-красивите, за които съм чела – за тях напълно важат максимите, че различията нямат значение и че противоположностите се допълват. Подобно на Алекс и Бритни, двамата са на двата противоположни полюса и въпреки противоречията им в началото на историята, плюсът и минусът започнаха да се привличат с неустоима сила и никакви подлежащи на рамки и стереотипи „правила на привличането” не важаха за тях. Авторката даде на героите си нужното време да се опознаят, преди да започнат да изпитват чувства един към друг, и плавно направи прехода между леката неприязън и разцъфналите между тях нежни, романтични емоции. „Правилата на привличането” е истинско лакомство, симпатична и приятна книга, която изпъква сред останалите в жанра с лекотата, с която е поднесена и която непременно ще ви накара да се усмихнете и ще ви остави ненаситни за още от историята на Киара и Карлос. Много ме зарадваха появите на героите от предишната книга и ми бе изключително приятно и интересно да наблюдавам развитието на отношенията между момче и момиче, надскочили класовите различия и разминаванията в характерите си. Препоръчвам книгата на всеки, който е харесал „Перфектна химия” и обича романтичните истории – заслужено я оценявам с 5 от 5 звезди.

Сърдечно благодаря на издателство Ибис за предоставената възможност да прочета книгата!