неделя, 28 август 2016 г.

Ревю на "Сърца за разбиване" от Али Новак


Напоследък толкова се нуждаех от книга като „Сърца за разбиване”, че тя ми дойде точно навреме. Започнах я с изключително позитивна нагласа, от самото начало усещах колко ще ми хареса и четивото не ме разочарова – оказа се една изключително приятна и лека книга, която ме остави с топли и уютни чувства и ми създаде единствено положителни емоции. Бих я нарекла истински деликатес сред сладките книги – за разлика от повечето тийнейджърски романтични романи, „Сърца за разбиване” не се концентрира само върху връзката между двамата главни герои, а проследява в детайли развитието на отношенията им и  пречките, с които се сблъскват, за да бъдат заедно. Авторката ни поднася и случки от живота на главната героиня, които внасят екзотична нотка на горчивина сред сладостта и още повече я подсилват, когато всичко се нареди накрая.

Али Новак постига оптималния баланс между романтика и драма, книгата й е изградена в „златната среда” между радващите душата споделени моменти между главните герои и мигове на напрежение, тревога и борба със самия себе си да преодолееш страховете си. Влюбих се в стила й на писане – възможно най-добрият за този жанр книги, лек, ненатоварващ и ненатрапчив, сладък и приятен, изпълнен с хумор, прекрасен! Книгата прелива от младежка енергия, което я прави изключително освежаваща и зареждаща с положителни чувства, сигурна съм, че бодрият й тон може да накара всеки читател да се усмихва многократно и да се смее с глас на определени моменти. Със „Сърца за разбиване” в ръка времето минава неусетно, тя се чете изключително бързо и е идеалното лятно четиво. Може би най-доброто качество на книгата е, че може да ни накара да гледаме с по-позитивна и оптимистична нагласа на живота, дори и на сериозните проблеми, с които се сблъскваме – и това нерядко помага да ги преодолеем. 

„Сърца за разбиване” е роман със сравнително предвидим сюжет, но точно в това се състои част от очарованието й – след тежката „Живота, какъвто го познавахме” се нуждаех от разпускащо четиво, което да ме зарадва и да не ме натоварва, и точно това получих. Най-неочакваното за мен бяха няколкото малки, но изненадващи обрата, които служеха като „подправка” на историята и допълнителен щрих към увлекателността й, макар че обикновено не се характерни за този жанр – за мен се оказаха много приятна изненада и допринесоха за това, книгата да ми хареса толкова много. Действието в романа се развива доста бързо и динамично, държи вниманието на читателя ангажирано и го кара да иска да поглъща още и още от историята. „Сърца за разбиване” е малка на обем, но голяма на смисъл книжка, повдигаща теми за размисъл, които са познати на всеки тийнейджър. 

Четивото ни запознава с главната героиня Стела Самюълс и нейното семейство – брат й Дрю и сестра й Кара, познати като „тризнаците Самюълс”. От години тримата са неразделни и затова Стела преживява дълбока лична драма, когато сестра й Кара се разболява от рак. Една от засегнатите теми в книгата е силата да преодолееш себе си и страховете си и да гледаш с надежда напред към бъдещето, когато изглежда, че животът ти се срутва. Стела жертва цялото си лично време и възможността си за по-нататъшно развитие в името на времето, прекарано със сестра й, докато не идва време за 18-тия рожден ден на триото Самюълс. Стела и Дрю предприемат пътуване с цел да зарадват Кара, на което ще се срещнат за първи път със световноизвестната група „Хартбрейкърс”, която Кара обожава, а Стела не понася. Без да подозира, докато си купува кафе, главната героиня се запознава с водещия вокалист на групата – убийствено чаровния Оливър Пери, и между двамата веднага прехвърчат искри. Оттук нататък животът на Стела се превръща във влакче от емоции – тя получава мечтаната си работа и започва да пътува с „Хартбрейкърс”, постепенно преодолявайки неприязънта си към музиката им, сприятелявайки се с четирите момчета и непрекъснато изпитвайки угризения, че е избрала личното си щастие пред това на сестра си. 

Хареса ми много, че любовта между Оливър и Стела не беше непрекъснато под светлината на прожекторите, а напротив – авторката даде време на героите си да се опознаят, проследих внимателно развитието на отношенията им и възникналите между тях чувства бяха най-естественото, което можеше да им се случи, защото Оливър и Стела си приличаха повече, отколкото подозирах в началото. Тревогите на момичето за болестта на сестра й също бяха оставени на заден план и представляваха по-скоро сюжетна подлиния, което беше най-подходящото решение за книгата – ако Али Новак им бе обърнала повече внимание, четивото щеше да стане доста по-тежко и щеше да изгуби част от очарованието си. „Сърца за разбиване” ме изненада и дори надмина очакванията ми, защото чрез енергия и хумор разкрива трудностите в живота на младите хора, които тепърва трябва да планират бъдещето си и – в случая на Стела – да се грижат за свой обичан човек, който е болен. Книгата описва смелостта да прескочиш бариерата, която страховете ти поставят, да преследваш мечтите си и да се отърсиш от предразсъдъците, за да дадеш шанс на нещо ново. 

Направи ми впечатление, че Стела преживя значително израстване от началото до края на книгата – накрая тя беше смела, свободна, разгърнала затвореното си в обвивка на притеснения и съмнение истинско Аз. Тя е героиня, която бих се радвала да познавам в истинския живот, защото е изключително естествена, щура, не се страхува да каже какво мисли, отзивчива, винаги готова да помогне, симпатична и със страхотно чувство за хумор. Възхитих се на куража й да предприеме „пътуването към себе си”, заминавайки на турне с „Хартбрейкърс”, за да опознае приоритетите си, да превъзмогне несигурността и съмнението в себе си и да превърне любимото си хоби – фотографията, в професионална реализация. Близначката й Кара е борбена, силна, но и чувствителна, а брат й Дрю е приятен персонаж, който обаче не бе толкова разгърнат, колкото ми се искаше. Изключително интересно бе да наблюдавам взаимоотношенията между тризнаците, защото чрез тях авторката наблягаше на факта, че семейството винаги е на първо място. Оливър пък е истински сладур, мил, очарователен и забавен, готов да поема рискове, типичното добро момче под маската на сваляч, за когото бих искала да чета още, защото ми се струва, че има още потенциал като персонаж, който може да покаже. Допадна ми, че образите на момчетата от групата не бяха стереотипни, а оригинални и изненадващо добре изградени за второстепенни персонажи – забавният Зандър, добродушният и притежаващ пиперливо чувство за хумор Джей Джей и може би любимият ми герой в цялата книга –мълчаливият и срамежлив Алек, който крие неподозирана мъдрост за младата си възраст зад фасадата на интровертно и затворено момче. Той е истински приятел, който бе готов винаги да изслуша Стела и да й помогне със съвет. 

Изкуството играеше голяма роля в „Сърца за разбиване” и я правеше още по-слънчева и красива – преплетени в едно, музиката и фотографията породиха симбиозата между Стела и „Хартбрейкърс” и бяха ключов фактор при взимането на кардиналните решения на главната героиня. Изключително ми хареса, че авторката обръща внимание на толкова специално хоби като фотографията, а именно изкуството да запечаташ енергията на момента на снимка. Това бе вдъхновението и бягството на Стела от реалността, както за момчетата от „Хартбрейкърс” бе музиката. Усещането, че главните герои са хора на изкуството, лъхаше от страниците и ме изпълваше с радостни чувства, приближаваше персонажите до моя начин на мислене и правеше атмосферата на книгата още по-приятна. 

„Сърца за разбиване” е книга за всеки тийнейджър, идеална за плажа или пък за дъждовен летен следобед, защото е една от книгите, които действат като топла прегръдка и оставят приятното усещане за уют. Тя поднася по фин и елегантно загатнат начин темите за първата любов, съчетана с истинското навлизане в живота, търсенето на себе си и куража да надскочиш опасенията си и да се гмурнеш в неизвестното, което би могло да донесе повече приключения и приятни преживявания, отколкото очакваме. Историята на Стела, Оливър, „Хартбрейкърс”, Дрю и Кара ме плени толкова, че не исках да свършва, не исках да оставя книгата и копнеех да почета още за тях. Обмислях да дам на книгата 4 от 5 звезди, но краят ме направи толкова щастлива и рееща се в облаците, всичко се нареди по толкова невероятен начин, а четивото толкова перфектно запечатва усещането да си влюбен, че не можех да не й дам 5 от 5 звезди. 

Сърдечно благодаря на издателство Ибис за предоставената възможност да прочета книгата!

четвъртък, 25 август 2016 г.

Top 7: Книги, които искам да прочета до края на лятото



Усещам, че блогът ми се нуждае от малко цвят в постоянната поредица от ревюта, затова реших да разнообразя с този книжен таг. В него ще представя топ 7 на книгите, с които най-много искам да се запозная до края на лятото, преди да започне новата учебна година. С някои от заглавията съм се сдобила отдавна и чакат реда си от доста време, а други притежавам отскоро, но ме изкушават от рафта. 

1.      „Изгубени завинаги” от Сюзан Бет Пфефър
                                        

След като прочетох първа книга от апокалиптичната поредица на Сюзан Бет Пфефър, определено се нуждаех от четиво за разпускане, защото книгата беше доста тежка, но изгарям от любопитство да разбера какво се случва в продължението и дали събитията се развиват паралелно или след действието в „Живота, какъвто го познавахме”. Освен това, в „Изгубени завинаги” ме очаква нещо много интересно, на което от отдавна не съм попадала – главен герой момче.

2.      „Правилата на привличането” и „Верижна реакция” от Симон Елкелес

Реших да обединя двете продължения на „Перфектна химия” в една точка, всяко от които проследява историята на един от по-малките братя Фуентес и ме примамват от рафта с приятен, лесен за поглъщане и ненатрапчив стил на писане, както и съвсем различен сюжет от първа книга. Нямам търпение да се запозная и с главните женски персонажи в книжките – Киара и Ники.

3.      „Крадецът на книги” от Маркъс Зюсак


            Може би „гвоздеят в програмата” на списъка ми с книги за четене –                 непрекъснато виждам „Крадецът на книги” в категория „доказано добри книги” на книжарници Хеликон и съм чувала безброй добри мнения за книгата, затова копнея да се докосна до затрогващата история на малката Лизел, развиваща се на смутния фон на Втората световна война. Бях започнала книгата отдавна, но ми се стори твърде тежка и я оставих, затова сега мисля, че й е дошло времето.

4.      „Светлината, която не виждаме” от Антъни Доер


Поредната книга, за която съм чувала единствено и само хвалебствени отзиви – „Светлината, която не виждаме” дори е носител на наградата „Пулицър” и се слави с поетичен и красив стил на писане. Очаквам да не е леко четиво, предвид това, че също като предишната книга в списъка ми се развива на фона на войната и става въпрос за любов между немско момче и сляпо момиче от окупираната Франция. 

5.      „Ванго: том I” и „Ванго: том II” от Тимоте дьо Фомбел


Две книжки, които отдавна ме чакат на рафта и за които дори не разполагам с блогърски мнения – романите преплитат исторически, криминален и мистериозен елемент, чувала съм, че се четат изключително бързо и увлекателно, а анотацията звучи достатъчно интересно, за да ги включа в списъка си за четене до края на лятото. 

6.      „Писма до мъртвите с любов” от Ава Дилийра 


На това малко бижу с невероятна корица отдавна съм хвърлила око, а напоследък започнах да чувам и прекрасни отзиви за нея. Книгата е авторски дебют за Ава Дилийра, но от всички мнения, които прочетох, си направих извода, че е изключително трогателна и докосваща душата – искрено се надявам да не ме разочарова! Още повече ме привлече фактът, че главната героиня пише до известни и реално съществували личности и ще ми бъде интересно да видя нейната гледна точка. 

7.      „Град на изгубени души” от Касандра Клеър


И тъй като списъкът ми не може да мине без всепризнатата майсторка на urban fantasy стила, няма как да не включа книга пета от поредицата „Реликвите на смъртните”, която прекъснах през месец май и умирам от нетърпение да продължа и завърша. Очакват ме нови обрати и развръзки, тепърва ще се разгръща ролята на злодея Себастиан и отношенията между Джейс и Клеъри, а доколкото чета от други блогъри, това е най-увлекателната книга от поредицата.

понеделник, 22 август 2016 г.

Ревю на "Живота, какъвто го познавахме" от Сюзан Бет Пфефър



„Живота, какъвто го познавахме” е книга, пропита с истина и реализъм. Тя съчетава в себе си увлекателността на динамичен приключенски роман и силата на думите на класическа драматична история, наситена с трагедия и борба за оцеляване. Книгата е едно от най-смело поднесените и провокиращи размисъл четива, на които напоследък съм попадала – не спестява на читателя нищо от последиците от един такъв евентуален развой на бъдещето и бих я нарекла „плашеща” , защото през цялото време ме караше да си задавам въпроса: „Ами ако това наистина се случи?” Това е роман, изпълнен с отчаяние, страх от неизвестното и мъничка, съвсем мъничка искрица надежда – която се оказва жизненоважна в безизходна ситуация като тази, защото именно тя крепи хората и се превръща в последното им упование. 
Книгата ни въвежда в живота на 16-годишната Миранда Еванс – първоначално съвсем обикновена тийнейджърка от малък град в Пенсилвания, която си води дневник и споделя в него трепетите от предстоящия си абитуриентски бал, тревогите за недотам добрите си оценки…докато един ден не се случва нещо, което преобръща живота й на 180 градуса – огромен астероид удря Луната и последствията са катастрофални – цунамита заливат крайбрежията на Америка и неизброимо много хора загиват, вулканична пепел закрива слънцето и всичко потъва в мрак и студ, в града и в цялата страна избухват епидемии, които взимат милиони жертви. Оттук нататък Миранда и семейството й са принудени да оцеляват на предела, да живеят ден за ден, без да знаят какво ги очаква утре, светът им се ограничава само до малкото затворено пространство на дома. В един сякаш засмукан от черна дупка и уловен в смъртоносна хватка, лишен от бъдеще свят, Миранда изпълва страниците на дневника си с ежедневен спотаен страх от още бедствия и катаклизми и гладна смърт. Изключително ми допадна подходът на авторката да разкаже книгата под формата на дневник – това помага на читателя да проследи развитието на събитията по дати и да надникне по-дълбоко в душата на уплашената, объркана, сварена напълно неподготвена, но и невероятно силна Миранда, за която дневникът се оказва единственият, с когото може да сподели тревогите си и да придаде форма на бушуващите емоции. През цялото време имах чувството, че самата героиня усеща, че думите имат по-голяма сила на хартия, отколкото изговорени, затова предпочита да ги излее на белите страници. 

„Животът, какъвто го познавахме” излага наяве една напълно възможна версия на бъдещето и го прави изключително лесно за читателя да се постави на мястото на Миранда, която е пряк свидетел и потърпевш от случващото се. Нейният образ е изграден много правдоподобно и почти всеки, четящ книгата, може да се свърже с нея, с нейните чувства и емоции – вълнението от всеки ден, в който тя и семейството й не са гладували, радостта от малките споделени мигове на щастие, скръбта, когато някой неин близък умре или замине завинаги в неизвестна посока. Главната героиня претърпява невероятно развитие и нравствена метаморфоза, благодарение на която се превръща в смела и жертвоготовна млада жена, която стоически понася ударите на съдбата. В края на книгата Миранда е неузнаваема – след всичко преживяно, психиката й е непоклатимо калена и макар и в хода на действието тя да имаше своите моменти на слабост, които са неизбежни в подобна ситуация, тя е една от най-силните, самодостатъчни и оправни героини, за които съм чела. Нейната самоотверженост се проявява в много трогателни и емоционални ситуации - когато се грижи за семейството си и ги спасява от смърт, когато се отказва от собственото си щастие в името на това на близките й. 

Въпреки че стилът на романа е сравнително (и изненадващо) леко поднесен и разбираем, предвид това, че ни дава възможност да надникнем от перспективата на главната героиня, няма да крия, че на места книгата бе ужасно тежка и не си спестяваше описанията на бруталностите, през които преминава заплашително близо оказалият се до апокалипсиса народ. Не ми бе лесно да преглътна загубата на герои, към които се бях привързала, и напълно съпреживявах болката на Миранда, която описваше с подробности смъртта и страданието на свои обичани хора. Понякога ми се налагаше да оставя книгата, за да си поема дъх след поредното описание на погребаната под вулканична пепел слънчева светлина, върлуващите болести и епидемии и сковаващия студ. Още от началото на романа ме завладя тягостното чувство, че нещо лошо ще се случи, усещах как примката около героите се затяга и Дамоклевият меч надвисва все по-близо. Две неща ми направиха неизбежно впечатление – как в книгата доминираше отчаянието и колко малко място бе оставено за надеждата и колко лесно понасяше Миранда смъртта на свои близки хора, което съм склонна да разбера след всичко, което тя преживя – може би в определен момент се свиква и просто се примиряваш с необратимата и сурова реалност. Финалът ме остави разстроена, разбита и уплашена, но все пак хранеща малка искрица надежда, че нещата в следващата част на поредицата ще се подобрят.

Не мога да не сравня „Живота, какъвто го познавахме” с Кутията на Пандора – след като всички ужасяващи и опустошителни катаклизми връхлитат човечеството, отчаянието, скръбта, гладът, болката и смъртта са отприщени и взимат милиони жертви. Последен от кутията излита лъчът надежда, изящен и красив като нимфа, но толкова крехък и чуплив, сякаш всеки момент може да се изпари във въздуха. Надеждата се оказва последният и най-ценен ресурс на човечеството, който Миранда се бори със зъби и нокти да съхрани. Второстепенните герои също не са за подценяване и ме спечелиха със своята грижовност и жертвоготовност – майката на Миранда, която бе готова да умре заради децата си, двамата й братя Мат и Джони, които пожертваха физическото си здраве в името на благосъстоянието на семейството, мъдрата възрастна госпожа Несбит и трудещият се до последно да помогне на семейство Еванс доктор Питър Елиот. 

„Живота, какъвто го познавахме” е изключително зряла, мъдра и смразяващо реална книга, която би трябвало да подтикне всекиго да се замисли за истински ценните и важни неща в живота – здравето, семейната обич, взаимопомощта в тежки и безизходни ситуации. Четивото ме накара да не мисля за ежедневните и пренебрежимо малки проблеми, а за глобалните такива – за разлика от повечето книги с такава цел, тази ми помогна да усетя истинската разлика между земните проблеми и тяхната маловажност и духовните ценности, които се оказват последна глътка въздух за едно обречено общество и които, за съжаление, осъзнаваме едва когато изгубим всичко материално. Пламенните и изпълнени с желание за живот думи на едно принудено да порасне преждевременно 16-годишно момиче дават на читателя много храна за размисъл и помагат да се научим да ценим малките неща в живота, които всъщност са по-големи, отколкото подозираме, и да сме благодарни за всичко, което имаме, защото всичко материално е преходно, за разлика от духовното. 

Сърдечно благодаря на издателство Ибис за предоставената възможност да прочета книгата!

вторник, 9 август 2016 г.

Ревю на "Перфектна химия" от Симон Елкелес



„Перфектна химия” е книга за престореното съвършенство в един несъвършен свят, за безкрайната преданост и отдаденост на семейството и за любовта, която триумфира над всички пречки. Тя ни въвежда в свят на социално разделение, където между (привидно) абсолютно противоположните Алехандро Фуентес и Бритни Елис пламва искрата на любовта. Двамата на пръв поглед са антиподи един на друг – Алехандро (Алекс) е типичното лошо момче, от което всички в училище се страхуват, членува в банда и изглежда суров и плашещ, а Бритни поддържа образа на съвършената ученичка – с идеални оценки, маниери и външен вид, тя е момичето, на което всички искат да приличат. Но при по-дълбоко потапяне в историята установяваме, че двамата са просто двете страни на една и съща монета – и двамата крият тежки семейни проблеми и съкровени мечти, потиснати в името на благосъстоянието на хората, които обичат. Това е роман за смелостта да разчупиш стереотипите и да преодолееш препятствията, които застават на пътя на сърцата, копнеещи едно за друго. 

„Перфектна химия” би допаднала на всеки любител на романтичните романи, както и на всички леки и разпускащи четива. Тя зарежда читателя с оптимизъм и вяра в доброто, а нейната атмосфера е замечтана, положителна и освежаваща – резултат от изключително приятния и неангажиращ стил на писане на Симон Елкелес. Краят на книгата е като топла прегръдка, която ни помага да се отпуснем от напрежението, което ни е завладяло през последните десетина глави. Авторката показва, че умее да си играе с чувствата на читателя точно толкова добре, колкото и изгражда средата и персонажите в своята книга – след средата, „Перфектна химия” се превръща в изненадващо емоционален и трогателен роман, поднася ни обрат след обрат и в предпоследната глава ни оставя да чакаме на нокти и със затаен дъх дали наистина развоят на събитията ще последва зададения ход. Сюжетът на романа е сравнително предвидим, но точно това много ми хареса, защото имах нужда от четиво за разпускане, което ме зарадва, точно както направи „Перфектна химия”. 

Започнах книгата с лек предразсъдък и подозрението, че ще бъде наивен и клиширан любовен роман с изтъркан сюжет – лошото момче и идеалното момиче, които отначало се мразят, но постепенно се влюбват един в друг и всичко е прекрасно. Но тя опроверга не особено високите ми очаквания – когато се потопих в историята, установих, че персонажите на Алекс и Бритни са далеч по-сложни и комплексни от това, което виждаме в резюмето отзад. Зад маската на съвършеното момиче Бритни крие трудно разрешими семейни проблеми и сложни отношения, а Алекс е по-скоро принуден от обстоятелствата да поддържа имиджа си на лошо момче. Сполетян е от тежка съдба, заради която се налага да защитава семейството си и да пожертва голямата си мечта да постъпи в колеж и да постигне нещо стойностно в живота си. Когато пътищата на двамата се пресичат, всеки променя с нещо съдбата на другия – Бритни най-накрая намира отдушник на чувствата си и показва на Алекс истинското си, несъвършено Аз. В резултат на това, фасадата на корав и груб член на банда започва да се пропуква и Алекс разкрива истинската си същност на младеж с добро сърце и нежна душа, копнеещ да обича и да бъде обичан. Същия копнеж наблюдаваме и от страната на Бритни, която непрекъснато е притискана от родителите си да удовлетворява всички техни очаквания, без да осъзнават, че по този начин подронват увереността на дъщеря си, в резултат на което тя не вярваше в себе си през по-голямата част от книгата – и в крайна сметка, всеки от двамата открива в лицето на другия своята липсваща половинка. Бих посъветвала бъдещите читатели на „Перфектна химия” да не се подлъгват по анотацията, а да не се колебаят да я прочетат, защото това е книга за суровата реалност на социалното разделение.

Това, което изключително много харесах в книгата, е, че страниците й са пропити с истина – историята би могла да е напълно реална и навярно немалко момчета и момичета се сблъскват със съдбата на Алекс и Бритни и принудата да надскочат различията помежду си и да разбият налаганите им от обществото рамки, за да бъдат заедно. Привързах се изключително силно към героите, защото именно техните несъвършенства ги правеха удивително живи и истински. Отначало не харесвах Бритни заради стремежа й да е перфектна във всяко отношение и напълно разбирах Алекс, през чиито очи тя беше недосегаема, недостъпна и съвършена. Когато вникнах в сюжета и я опознах по-добре, започнах да съпреживявам нейните чувства и емоции, защото разбрах причината за нейното старание да поддържа идеален образ. Бях възхитена от хрумването на авторката да разказва историята от гледните точки на двамата главни герои и да ги сменя във всяка глава, защото така ни позволява по-задълбочен поглед върху тяхната лична драма и борба да се справят със стереотипите. Може би най-добрата черта на „Перфектна химия” е правдоподобността на историята и неидеализираните герои, които имат своите недостатъци, заради които бяха още по-очарователни. 


Не мога да не отбележа какво огромно личностно израстване преживяха Алекс и Бритни. От високомерно, стараещо се да е по-добро от останалите във всеки аспект момиче, Бритни се превърна в познаваща емоциите си млада жена, която не се страхува да крие истинското си лице от света, а напротив – гордо показва, че не е съвършена. Алекс сваля стените около себе си и показва своята изумителна жертвоготовност в името на любовта – подлага се на изключително опасно изпитание за напускане на бандата с риск за живота си, осъзнал, че това не е пътят, който той иска за себе си, наясно, че той кове собствената си съдба и че тя оттук нататък е неразривно преплетена с тази на Бритни. Той и тя наистина са на двата противоположни полюса, но всички знаем, че противоположностите са привличат и любовта беше най-естественото, което можеше да възникне между тях – срещата на две изтерзани и копнеещи за любов души се оказва взривоопасна и „Перфектна химия” ни доказва максимата, че две сърца, които са създадени едно за друго, винаги намират своя път, независимо от обстоятелствата.
Второстепенните герои по нищо не отстъпваха на главните по развитие и изграждане – одобрих присъствието на героиня като Шели, сестрата на Бритни, която страда от церебрална парализа и за която главната героиня е готова на всичко. Тя добавяше нотка на реализъм към романа и подчертаваше, че никой индивидуален човек и никое семейство не е застраховано срещу нейната тежка съдба. В лицата на Сиера и Пако – най-добрите приятели на Бритни и Алекс – двамата имаха човек, който винаги е насреща за съвет и да ги изслуша. Изключително трогателна и дълбока бе връзката на главните герои със семействата им и яростната им преданост към тях. 

„Перфектна химия” е книга за любовта във всичките й форми – романтична, страстна и изпепеляваща, братско-сестринска, дори и понякога задушаващата привързаност на родител към дете. Романът качва читателя на въртележка от емоции и го прави съпричастен към съдбата на персонажите,  кара го да се радва и страда редом с тях. Лекият и отпускащ начин на писане на Симон Елкелес ни помага да се насладим на красивата история за триумфа на любовта, а единственото, което не ми допадна в книгата, е леко нецензурния на места език. Това е роман за човешките отношения в най-чистата им и неподправена форма и би се харесал на всекиго, който обича реалните истории с щастлив край. Алекс и Бритни преоткриха истинското си Аз благодарение на другия и извървяха пътя на трудностите ръка за ръка. Заглавието „Перфектна химия” е изключително приятна закачка със съдържанието и съдържа дълбока символика, което много ми допадна, и заради всичките си положителни качества, книгата получава заслужена оценка 4 от 5 звезди. 

Сърдечни благодарности на издателство Ибис за предоставената възможност да прочета книгата!