четвъртък, 28 юли 2016 г.

Ревю на "Делириум" от Лорън Оливър



„Делириум” е един поетичен и интелигентно написан роман, който оставя дълбок отпечатък в съзнанието и повдига много теми за размисъл. Красивата и опияняваща приказка за една забранена любов в смущаващото бъдеще, представено ни в тази антиутопия, може едновременно да ни трогне и да ни накара сериозно да се замислим за последиците, които биха могли да произтекат от подобно стечение на обстоятелствата, а именно – любовта да бъде третирана като смъртоносна болест, за която е изобретено лечение. Романът ме остави без дъх, защото с болка осъзнах как Лорън Оливър обрисува портрет на бъдещето, към което със смели крачки се приближаваме – лишено от чувства, време, в което материалното изцяло е изместило духовните ценности.

Един от любимите ми елементи в „Делириум” бе стилът на писане – авторката използва изключително богат спектър от изразни средства и това прави изказа й великолепен и изящен. Заради начина на писане книгата не е толкова лесна за преглъщане и осмисляне, а изисква размисъл, за да се асимилират темите и мотивите й, но аз предпочитам точно такива романи, от които мога да науча нещо ново и да обогатя речниковия си състав. Безграничният талант на Лорън Оливър се лее от страниците – тя извайва всяка една своя фраза с ръката на умел „художник”, а всяка дума има своето място, смисъл и важна роля за развитието на действието. Стилът на писане в книгите е едно от нещата, които ми правят най-голямо впечатление, затова изказът в „Делириум” беше една от най-приятните изненади за мен – той се побира идеално в определението „красив” и бих го описала като парченца диаманти, разпилени по страниците – 400 страници чисто великолепие. 

Не мога да не отбележа колко точен психологически портрет прави авторката на героите си и как това ни помага дълбоко да съпреживеем техните мисли, чувства и емоции. Лорън Оливър е неподражаемо добра в изграждането на образите на персонажите си и най-силно впечатление ми направи колко реалистично описва тя негативните им вътрешни преживявания. Преобладаващият мрачен и задушевен тон в книгата прави атмосферата й тягостна и напрегната, усеща се как примката около героите се затяга и бавно ни води към финала, който е способен да разтърси, трогне и докосне читателя изключително дълбоко. Целият роман е пропит с трагизъм, а страниците му са наситени с истина, защото имам усещането, че красивата любовна история в него е базирана на истинска такава. Светът, който авторката е създала, дори и не се доближава до фантастика, а е на границата с напълно нормалната и възможна реалност.

Стигнах до същността на романа – с всяка прелистена страница се потапяме в алтернативното бъдеще на град Портланд, Мейн, където любовта е обявена за силно заразна и смъртоносна болест, а за нея е открито лечение, което завинаги лишава хората от най-човешката част от тях – способността да изпитват чувства и да обичат. Всички граждани, навършили 18 години, задължително се подлагат на процедурата за „излекуване” от amor deliria nervosa, или иначе казано, любов. В този безцветен и – след по-задълбочено вглеждане – ужасен свят, на всякакви прояви на романтични чувства и дори майчинска обич се гледа като на престъпление, за което се взимат сурови мерки. Привидно утопичното, малко, затворено и "идеално" общество се състои от послушни и лесни за манипулиране граждани, които вярват на всяка дума на правителството и треперят малодушно пред безмилостните регулатори, които би трябвало да ги защитават, а всъщност сеят разрушение, безскрупулно и без да им мигне окото. 

И тук се срещаме със 17-годишната Лена Халоуей - Тидъл, нашата главна героиня, чието родословие е безвъзвратно „опетнено” заради самоубийството на майка й от любов. Това я прави различна, а тя просто иска да се слее с множеството и да има нормален живот. Докато всички твърдят, че Лена носи в кръвта си предразположеността към болестта любов, тя няма търпение до процедурата си, която ще й донесе дългоочаквания спокоен и планиран живот. Докато един ден не се случва нещо невъобразимо – момичето се среща със загадъчния Алекс, чиято същност е обвита в мистерия. С хода на книгата той разкрива истинското си лице пред нея и се оказва, че той съвсем не е този, за когото го е смятала. Лена е неустоимо привлечена от Алекс и скоро установява, че проявява симптоми на делириум и – както изглежда – той също.  Оттук нататък главоломната скорост на развитие на действието ни качва на влакче от емоции, докато проследяваме трагичната им любов на фона на смутните условия в Портланд – опасностите дебнат зад всеки ъгъл, както и обратите се крият зад всяка страница. Авторката има способността да води повествованието гладко и хармонично и в следващия момент да го преобърне на 180 градуса. 


Лена е от онези на пръв поглед слаби, но при по-внимателно вникване в историята изключително духовно силни героини и претърпява изкоренна метаморфоза и израстване. От покорно, безусловно подчиняващо се на безбройните правила, не смеещо да направи нищо, за да промени живота си момиче, тя се превръща в смела млада жена, която е готова на всичко в името на любовта, готова да отстоява докрай своите чувства, дори и с цената на живота си. Заклеймената за болест любов изиграва изключително важна роля за себеопознаването на Лена и е огромен скок напред в развитието й като персонаж. Много ми допадна колко истинска и естествена беше тя, отначало мнителна и предпазлива, но впоследствие не бояща се да даде израз на чувствата си към Алекс, да пожертва сегашния си живот и да остави всичко зад гърба си, за да започне от нулата. Припознах себе си и в нея, и в най-добрата й приятелка Хана, която от самото начало усещаше, че нещо в наложената система на лечение от любов не е наред. Хана не се страхуваше да нарушава правилата и да се опълчва на наложените норми, за мен беше като глътка свеж въздух, като цветна точица сред сивото и оформено като по калъп общество. 
 
Мисля, че Алекс би се харесал на всекиго, защото е мил, красив, смел, жертвоготовен и онзи, който води за ръка Лена към новия й живот и й показва колко по-просторен е светът извън оградения в електрически огради Портланд. Всички негови качества са придружени и от нотка на мистерия, която дори и Лена подчертава, защото той успя да извади наяве най-доброто от нея, и въпреки която той съчетава в себе си противоречивата комбинация от загадъчност и „широкоскроеност”, благодарение на която той отваря очите на главната героиня за жестокостта на заобикалящия я свят. Все пак ми се стори, че той беше твърде перфектен и си помислих, че е твърде идеализиран за мъжки персонаж и няколко отрицателни черти биха му дошли добре. 

Няма по-точна сентенция, с която да бъде описан романът „Делириум”, освен „Да обичаш означава да унищожаваш. Да бъдеш обичан означава да бъдеш унищожаван.” (Касандра Клеър, „Град от кости”) Тази книга е струяща от страниците феерия от думи, която изграждаше пред очите ми една болезнено реална история, която ме разтърси из основи и ме въвлече във водовъртежа от събития и шеметно развиващо се действие. Изключително много ми харесаха препратките към местната литература в началото на всяка глава и особено книгата "Ш-ш-т", която е нещо като Библията на обществото на Лена и е неприкосновена ценност. Любовта на Лена и Алекс беше чиста, искрена и пламенна, имаха своите моменти на откраднато щастие, отношенията им не се развиха прекалено бързо, а с необходимата дълбочина и пълнота. Може би в началото бях леко объркана от сблъсъка с брутално изложения възможен сценарий за бъдещето, затова първите няколко глави ми беше трудно да навляза в историята, но после романът компенсира за всичко това. Ето това се нарича книга, на която си струва да посветиш времето и мислите си – заслужена оценка 5 от 5 звезди! 
 Обичам ви. Помнете, те не могат да ни го отнемат!



вторник, 19 юли 2016 г.

Ревю на "Целувка за Ана" от Стефани Пъркинс



„Целувка за Ана” е от онези книги, които оставят приятно усещане за уют, когато ги прочетеш, защото са те приели радушно между кориците си и са стоплили душата ти. Тя е идеалното четиво за дъждовен или мрачен следобед, когато се нуждаем от нещо разпускащо и се сгушваме с книга в ръка. С лек, ненатоварващ и бърз за четене стил на писане, страниците се прелистват изключително бързо и неусетно.

Най-важното качество на „Целувка за Ана” е способността на Стефани Пъркинс да създава реалистична и лесна за вярване любовна история, която не се развива шеметно и динамично, а напротив – тя дава на героите си нужното време да се опознаят, преди между тях да започнат да прехвърчат искри. Макар и жанрово да се колебае между тийнейджърска литература и чиклит, книгата е приятно разнообразие от многото напоследък романтични четива с фентъзи елемент, защото тук такъв липсва. Романът позволява на всекиго да се свърже с историята, защото героите са добре изградени и всеки от нас може да ги базира на личности от истинския живот. 

В сладък любовен роман като този не ме изненада присъствието на герой като Етиен Сен Клер, който още на корицата бе представен като „умопомрачителен”, което затвърждава убеждението ми, че образът му бе леко шаблонен и клиширан, т.е „доброто момче мечта, което става най-добрият ти приятел и се влюбва в теб”. Което съвсем не означава, че не го харесвам като персонаж. Той има и своите отрицателни черти, с което авторката успя да докаже пред мен, че Етиен не е напълно идеализиран, а е сладък и забавен герой, мил и дружелюбен, с естествен чар, който заслужава внимание и уважение от страна на читателя и любов от страна на Ана. :)

Главната героиня Ана Олифант бе тази, която ме забавляваше през цялото време с решенията, постъпките и чувството си за хумор. Тя сама признава невежеството си по отношение на френската култура, когато пристига в Париж за последната си година в колеж, заточена от родителите си и далеч от приятелите си, и това я прави забавен персонаж с изключително подценяваното чувство за самоирония, което тя определено притежава. С течение на книгата Ана достигна някои важни изводи, които определят хода на живота й занапред, и макар и на места да се държеше малко незряло и наивно, все пак много ми допадна и успя да ме „впише” в образа си. 

Стилът на писане на Стефани Пъркинс е този, който прави книгата „Целувка за Ана”толкова мила, очарователна и вдъхновяваща – тя лесно ни пренася в романтичния Париж, чиято слава на Град на любовта играе изключително важна роля за развитието на действието. Описанията й са винаги на място и не натежават на сюжета, а са като допълнителен щрих към фона, на който се разгръща любовната история на Ана и Етиен. Тя пише леко, приятно и неангажиращо, изгражда героинята си Ана като типично 17-годишно момиче, което не изпада в неестествени размисли за живота си, и изживява първото си истинско влюбване. Книгата идеално запечатва усещането да си влюбен, без да преувеличава и да го прави досадно.

„Целувка за Ана” е изключително сладка, чаровна и освежаваща книга, без да става сладникава (което носи силен негативен нюанс), и в най-добрия смисъл е напълно способна да ти докара „книжен диабет”. Научи ме, че колкото и да се карат двама души, колкото и пречки да застават на общия им път (каквато е приятелката на Етиен, а през почти цялата книга моментът да се раздели с нея не е подходящ), ако се обичат, в крайна сметка всичко ще се нареди. Щастливата развръзка на сюжета накрая ме остави широко усмихната и беше идеалният завършек за кратка история като тази, която ме потопи в атмосферата на един прекрасен колежански романс и напълно заслужи оценката си 4 от 5 звезди. 


петък, 15 юли 2016 г.

Ревю на „Самодива” от Краси Зуркова



„Самодива” определено е бляскав дебют и заявка за новия и смел литературен глас на Краси Зуркова, която постига много невероятни неща със своя възхитителен първи роман – най-вече това, че пробужда интереса към българската митология и у нас, и отвъд океана. В книгата витае задушевна, на места мрачна атмосфера, която хваща читателя за гърлото още от първите страници и не го пуска до последната. Затова не бих нарекла „Самодива” неангажиращо и разпускащо четиво – това е книга, на която трябва да посветиш времето и мислите си изцяло. Още от заглавието книгата подсказва, че в много отношения ще прилича на прелестните и жестоки създания от българските легенди – тя е омагьосваща, пленителна, но накрая постъпва като типична самодива и разкъсва сърцето на читателя на парченца. Имах неблагоразумието да си помисля, че всичко се е наредило щастливо, но в последната глава "къщата от карти", която Краси Зуркова беше изградила, рухна, сякаш от лек повей на вятъра. Мечтаех за различен финал, накрая бях разбита и съкрушена, но...краят на романа зее широко отворен, остави ме бореща се за въздух и отчаяно нуждаеща се от продължение на книгата. 
„Самодива” е вълшебна история, която преплита в себе си мистерия, която ме увличаше и потапяше в магията си с всяка прелистена страница, явяващата се като напълно естествена част от сюжета митология и страстна любов, изпепеляваща всичко по пътя си. Загадките, в които бе обгърнато миналото на енигматичната Елза, ме караха да прелиствам страниците, жадна за още и още разкрития – постепенно парченцата от пъзела си идваха на мястото и останах възхитена колко добре авторката е обмислила всичко и го е свързала в цялостна картина. Идва ред на един от любимите ми елементи от книгата – митологията и историческата й достоверност. Те създават голяма част от чувствената и интимна атмосфера на романа и са вплетени толкова добре, че фантастичният елемент изобщо не се набива на очи (което смятам за отрицателна характеристика на някои книги). Краси Зуркова е отсяла най-важното за сюжета на книгата си от митовете и слива в една умопомрачителна комбинация българските легенди за самодивите и тракийско-гръцкия мит за Орфей, Евридика и Дионис, който представлява съществена част от сюжета и играе ключова роля в разбулването на същността на Елза. 

Главната героиня на романа е българката Теодора (Теа) Славин – виртуозна пианистка, която заминава за престижния американски университет Принстън за първата си година на обучение и едновременно с това се впуска в рисковано разследване на обстоятелствата около смъртта на сестра й Елза. Възхищавах се на Теа за смелостта й да се гмурне в неизвестното, без да знае какво я очаква, дори и след появата на двамата запленяващи братя Рис и Джейк, които още повече усложняват загадката и затягат примката около миналото. Със забележителна сила на духа и психическа издръжливост героинята преминаваше през всяко следващо препятствие и отгръщаше следващата страница от миналото на сестра си и собственото си настояще. Заради автобиографичния елемент на книгата Краси Зуркова бе пресъздала изключително добре американската действителност, която Теа пречупва през погледа си на емигрант. Усещаха се нейните културни противоречия и вътрешната й борба да се нагоди в новата си среда, без да оставя на заден план целта си. 
Братята Рис и Джейк Естлин непрекъснато ме оставяха със смесени чувства в хода на книгата – в началото постоянно менях мнението си за тях, но впоследствие свикнах и заобичах и двамата, но предпочитанията ми клоняха към Рис. Харесвам мистериозните мъжки персонажи с неясно и размито минало, чиято някогашна душевна травма ги е направила копнеещи да обичат и да бъдат обичани – Рис беше точно такъв. Много ми допадна и Джейк със своята постоянна готовност да пожертва собственото си щастие в името на това на брат му, бях очарована от неговата отдаденост и лоялност към Рис и способността му да обича силно и неподправено. Тук идва ред и на любовта, която представляваше много голяма част от сюжета – описанията на романтичните моменти бяха очарователни и поразяващо добре разказани, накараха ме да почувствам тази изгаряща и неугасваща любов, която пламтеше между тримата главни герои. Може би тук е и единственото нещо, което не ми допадна толкова в книгата – не усещах достатъчно силно присъствието на Джейк в любовния триъгълник, не успях да разбера как Теа се влюби и в двамата, защото винаги си представях връзката между нея и Джейк като платонична и приятелска. В началото ми се стори, че взаимоотношенията й с Рис се развиха твърде бързо, което впоследствие намери своето обяснение и ме накара да ги харесвам още повече като двойка. 

Трябва да отделя специален абзац, посветен на двата ми любими елемента от романа – описанията на музиката и главозамайващия стил на писане на Краси Зуркова, които до голяма степен се преплитат и сливат в едно. Личеше си компетентността й в областта на музиката, усещаше се майсторството в начина на писане и природата й на творец прозираше под изключително прецизно изпипаните описания на моментите, в които Теа, Рис или Джейк свирят на пиано и усещах как авторката е в "свои води" – имах чувството, че буквално мога да чуя музиката, която излиза изпод пръстите им, която сякаш придаваше форма и вдъхваше душа на техните вътрешни преживявания и борби. Това нямаше да бъде възможно, разбира се, без великолепния стил на писане на авторката – красив, задушевен и чувствен, нежен и омаен като самодивска песен, която се лее по страниците и омайва и оплита читателя в мрежите си, изпъстрен с богати изразни средства и подплатен с изразителни метафори, които подчертаваха неговата експресивност и правдоподобност с реалността. Главите в романа на Краси Зуркова бяха, всяка сама по себе си, малки бижута, които ме въвличаха в пленителната история и потъвах в нея, забравила заобикалящия ме свят и напълно отдадена на книгата. 

„Самодива” на Краси Зуркова е зашеметяващ дебютен роман, който съчетава в себе си българска и гръцка митология, сложно заплетени загадки, несекващи обрати, които ме оставяха без дъх в моментите, в които тъкмо си мислех, че съм разбрала всичко, и сюжет, който предлага по нещо за всекиго – щипка история, мистерия, романтика, музика, с която романът е очарователно пропит. Тази поетична и въздействаща книга е способна нито за момент да не изгуби вниманието на читателя и да го държи с притаен дъх до самата последна страница, в очакване на финалната развръзка и  отговорите на всички въпроси – и въпреки това нито за миг не останах разочарована от отворения финал, който прозвуча като нежен последен акорд в прочувствената мелодия, която представляваше „Самодива”. Четивото дава поле за изява на невероятния литературен талант на Краси Зуркова, който изключително се надявам да доразвие в следващите си книги и продълженията на сагата. Заслужена оценка 5 от 5 звезди! 

понеделник, 11 юли 2016 г.

Ревю на "Златният мост" от Ева Фьолер



Толкова съм развълнувана заради тази книга! Започнах я с лекото предубеждение, че ще бъде „средното дете” на поредицата, очаквайки, че основните развръзки и интересни моменти ще бъдат изместени за третата книга, но тя напълно ме опроверга и се оказа една огромна приятна изненада! Още по-добра от „Гондолата на времето”, „Златният мост” определено е въплътила в себе си израстването на авторката и е голям скок напред в персонажно и сюжетно отношение. Тук виждаме как всички познати ни герои от първа книга са се развили много, запознаваме се и с нови второстепенни персонажи и, разбира се, потапяме се в атмосферата на средновековния Париж. 

Няма да се уморя да хваля Ева Фьолер за умението й да извайва великолепни словесни бродерии, в които изразява цялата красота на вълшебния Град на влюбените (тук е мястото да похваля и издателство Ибис за невероятния превод на книгата). Нейните описания нито за миг не натежават на страниците, за разлика от повечето книги, за които типична черта на стила на писане са пейзажните описания и картини. Напротив, в стила на Ева Фьолер те са една напълно естествена част от фона, на който се разгръщат събитията в книгата. Описанията спомагат изключително много за предаването на духа на средновековния Париж, по много изкусен начин авторката ни внушава неговата прелест и ни кара да почувстваме как романтично-изящната му атмосфера струи от страниците. 

Стигнахме до любимата ми част от цялата книга – действието! Още от първата страница, която представлява малка ретроспекция към досегашните мисии на Ана и Себастиано, неусетно се хвърляме с главата надолу в едно приключение, където действието не секва и за момент, шеметното му развитие на доста места ме оставяше без дъх и усещах нужда да спра и да преосмисля случилите се дотук събития в книгата. Ако търсите четиво с непреставащо и главоломно развиващо се действие, то „Златният мост” е точно за вас. Точно от това се състои майсторството на Ева Фьолер – по един приятен и лек начин тя ни отвежда на пътешествие, където със затаен дъх очакваме следващото решение на главната героиня, следващия скок във времето, следващата среща със Себастиано…Особено към края на книгата, където бе съсредоточена развръзката и разрешението на застъпения в сюжета проблем, бях толкова увлечена от сменящите са като на главозамайващо бърза филмова лента събития, че не можах да пусна книгата до самия й финал. 

Изключително приятно изненадана бях, когато прочетох в резюмето, че Себастиано се мисли за мускетар – затова бях запленена още от анотацията и копнеех колкото се може по-бързо да се запозная с втора част от тази невероятна трилогия. От много отдавна мускетарите, съпровождащият ги исторически период и романът „Тримата мускетари” са ми слабост, затова буквално ми се прииска да подскачам от щастие, когато прочетох по какъв майсторски начин Ева Фьолер е преплела историята от класическия роман със своята собствена. Това, което окончателно ме влюби в „Златният мост” и го превърна в едно от любимите ми четива за тази година, бе присъствието на реални исторически личности в книгата – заедно с Ана разрешаваме загадките и разкриваме подмолните намерения на мистериозния кардинал Ришельо, пазим тайната на кралица Анна Австрийска и съпреживяваме нейната лична драма. Държа да отбележа, че едната от основните сюжетни линии в романа, а именно заимстваната от „Тримата мускетари”, ни най-малко не звучи като открадната идея, а по напълно естествен начин е вплетена в сюжета на „Златният мост”. 

За любителите на романтиката – романът включва много повече сцени между Ана и Себастиано от „Гондолата на времето”, които много ме зарадваха, защото по един нов и различен от първата книга начин авторката показва развитието на тяхната връзка отначало. Тъй като, попадайки в миналото, Себастиано е изгубил паметта си, двамата на практика се запознават отново и пред очите на читателя се разкрива красотата на техните взаимоотношения и узнаваме, че любовта е ключов елемент в цялата история – все пак тя е мотивацията на Ана и стимулът й да продължи да се бори в тежките моменти. 


В персонажно отношение книгата е много силна – наблюдаваме как всеки един герой се развива и израства с хода на действието, понякога принуден от обстоятелствата, както Ана, понякога достигайки сам важни изводи, подобно на Себастиано. Във втора книга открих още повече общи черти между себе си и Ана, което ме накара да я заобичам още повече. Тя е смела, решителна, силна, но и понякога несигурна и наивна. Понякога допуска грешката да се доверява на неправилните хора, но според мен най-важното при нея е способността й да се бори докрай, за да отстоява позицията си. Напълно неподготвена е въвлечена в свят на дворцови интриги и кроеж на подли планове, където е принудена да се справи съвсем сама, без помощта на Себастиано – и все пак тя успява, подтикната от любовта си и силното си желание да опознае себе си и да подреди своите приоритети в тази опасна мисия. 

Допадна ми идеята с изгубената памет на Себастиано, защото това ни позволява да видим една по-различна страна от него – тук той вече не е същият джентълмен, познат ни от първа книга, който крие голямо и любящо сърце зад мистериозната фасада. Дълбоко в себе си той е запазил истинските си черти на характера, които се проявяват в критичните моменти в романа, но тук го виждаме като яростно отдаден на каузата, понякога безскрупулен воин, наблюдаваме и неговата жертвоготовност и чиста и искрена любов към Ана. 

Бих казала, че второстепенните герои са още по-добре изградени от тези в първа книга, защото бях смаяна от рязката промяна в няколко от тях, която дори и не бях заподозряла. Авторката ни държи в неведение относно злодея през по-голямата част от книгата и макар и да става ясно, че някой от персонажите играе нечестно, чак накрая се разкрива лицемерието и предателството на цели трима герои, които Ева Фьолер предварително ни е накарала да обикнем. Финалната сцена на маскения бал доведе до два напълно неочаквани обрата, които със сигурност не са потресли само мен. Изключително много се привързах към нежната и любяща Мари дьо Шеврьоз, която през цялата книга демонстрираше загрижеността си за Ана, бляскавата Сесил, преданият Филип и изстрадалият и мил дядо Анри. Имах чувството, че с всяка следваща книга авторката ще надгражда и ще създава още по-добре обмислени герои, които неминуемо ще ми липсват в следващата книга от поредицата. 

„Златният мост” е една изключително добре обмислена и изпипана в детайли книга, съчетаваща в себе си чертите на много любими мои жанрове. Подходяща е за любителите на приключения, история, романтика, фентъзи с умело вплетен в историята мотив за пътуване във времето. Много ме зарадва фактът, че книгата беше много повече историческа и приключенска, отколкото фентъзи, защото точно от такова четиво се нуждаех през малката си почивка от YA фентъзита. Романът много би се харесал на всеки, който подобно на мен се е влюбил в „Гондолата на времето”, защото е още по-напрегнат и динамичен, изпълнен с обрати и красиви моменти. Горещо препоръчвам книгата и подчертавам, че двете досега издадени книги от трилогията „Пътуване във времето” могат да се четат отделно, защото всяка от тях разказва отделна история, но все пак е желателно да се прочетат и двете, една след друга :) „Златният мост” напълно заслужава моята оценка 5 от 5 звезди. 

Сърдечни благодарности на издателство Ибис за предоставената възможност да прочета тази прекрасна книга!