петък, 20 май 2016 г.

The OTP Book Tag

Благодаря на Йоли за тага!

1. Непопулярна двойка, която харесваш?
Луциан и Ребека от "Луциан" на Изабел Абеди - за огромно мое съжаление, твърде малко хора са чели тази пленителна книга.

2. Двойка, която не харесваше в началото, но сега харесваш?
Труден въпрос - може би Гидиън и Гуендолин от поредицата "Скъпоценни камъни". Не ги харесвах като двойка само в първите няколко страници, когато се срещнаха.

 3. Двойка, която не харесваш?
Фин и Уенди от трилогията "Трил" - изобщо не ми допада студеното му държание към нея.

4. Двойка, на която им е отнело твърде много време, за да се съберат?
Определено Клеъри и Джейс от "Реликвите на смъртните"! Почти 3 книги си мислиха, че са брат и сестра, и когато най-накрая се оказа, че не са, той започна да страни от нея!

5. Двама души, които не са обвързани в книгата/поредицата, но ти страшно много искаш да бъдат заедно?
След известен размисъл избрах Лесли и Рафаел от "Скъпоценни камъни".  

6. Любим броманс (приятелство)?
Веднага отговарям - Уил и Джем от "Адски устройства". Може би повтарям много блогъри, но след всичко, през които те преминаха заедно, няма как да не ги обичам. Връзката помежду им е толкова силна, толкова красива, начинът, по който всеки един от тях подкрепя другия, независимо от обстоятелствата и пречките. За отговора ми допринася и изключително емоционалното им сбогуване в "Принцеса с часовников механизъм", което може би е един от най-прочувствените моменти в книга, които някога съм чела.

7. Двойка, която харесваш в книгата, но не харесваш във филмовата адаптация?
По принцип не обичам да гледам филмовите адаптации на книгите, които чета, за да не си разваля визуалната представа за героите, така че тук се затруднявам да отговоря.

8. Любима хомосексуална двойка?
Не съм попадала на много такива, но - Магнус и Алек от "Реликвите на смъртните".
  
9. Популярна двойка, която не можеш да харесаш, колкото и да се опитваш?
Хейзъл и Огъстъс от "Вината в нашите звезди". Няма как да харесвам двойката, при положение че не харесвам самата книга.


10. Любимата/ите ти двойка/и на всички времена?
Тъй като са твърде много, за да бъдат изброени в един пост, ще кажа само Уил и Теса от "Адски устройства" и Пърси и Анабет от "Героите на Олимп".  
 

понеделник, 2 май 2016 г.

Ревю на "Аз съм пратеникът" от Маркъс Зюсак


„Аз съм пратеникът” е блестящ дебют за талантливия писател Маркъс Зюсак. Това е страхотна и много увлекателна книга с прекрасно универсално послание: Радвай се и бъди благодарен за всяка секунда от живота и най-важното, идея, залегнала в самото сърце на историята: Цени малките неща, „които са по-големи, отколкото предполагаме”. Радостта от живота и позитивизмът лъхат от всяка страница. 

 Макар и идеята на романа да е леко наивна и идеалистична, тя ни пренася в един по-добър свят, където дори и най-обикновеният човек може да направи добро и да зарадва някого, защото нима има нещо по-ценно от това? Паралелно с действието на книгата главният герой Ед израства удивително много като личност и от търсещ себе си тийнейджър се превръща в млад мъж, който лека-полека открива доброто в себе си, съзирайки радостта в душите на хората.

 Книгата разказва историята на 19-годишния Ед Кенеди, който не е постигнал нищо в живота си, а единственото му развлечение е да играе карти с приятелите си. Живее в долнопробен квартал, малко жилище и работи като шофьор на такси. В началото на книгата Ед е самата посредственост – той няма мечти, няма амбиции не знае какво да прави с живота си. Докато един ден случайно не предотвратява банков обир, което му донася мимолетна слава в родния му град. Тогава в пощенската си кутия той получава първото асо – без да го подозира, тази карта е знамение за коренната промяна в живота и характера на Ед, а неговото ежедневие ще се преобърне на 180 градуса. 

 Адресите, написани на картата на Ед, принадлежат на хора, които също като него имат нужда от светлинка в живота и някой, който да ги направи щастливи. Зависи от него и от сложността на проблема им дали ще направи нещо толкова простичко като да купи сладолед на самотна майка с три деца, или ще трябва да замисли сложен и труден за изпълнение план. Една от многото идеи на този слънчев и положителен роман е, че да бъдем по-добри може да осмисли живота ни и да му даде нов тласък напред. Надеждата и вярата в живота неусетно се прокрадват в душата ни, докато прелистваме страниците на „Аз съм пратеникът”. 

 На всеки от адресите Ед трябва да предаде послание и да свърши едно добро дело – да напълни църквата на беден свещеник, да направи Коледата на едно сплотено семейство щастлива, да подтикне един от най-добрите си приятели да направи нещо стойностно от живота си. Изключително приятно и разбираемо написан, този роман ме караше да се усмихвам през цялото време и ми стана леко на душата, защото надеждата ми за един по-добър свят се възроди. „Аз съм пратеникът” се загнездва дълбоко в съзнанието и припомня отдавна забравените идеи, че на първо място сме хора, а после всичко останало. 
 
 Тази прекрасна книга поднася по лек и разбираем начин философски идеи, залегнали в първообраза на перфектния свят – любов към ближния, радост от живота, да творим добро. Посланията й са ясни и лесни за възприемане и асимилиране, тя ангажира съзнанието и ни кара да съпреживяваме духовното и личностно израстване на Ед Кенеди. Книга със силен емоционален заряд, който може да сложи усмивка на всяко лице и дава много храна за размисъл. 

Благодаря на издателство Пергамент Прес за тази невероятна книга! 

Понякога хората са красиви.
Не заради това как изглеждат.
Не заради това, което казват.
Просто защото са, каквито са.

Ревю на трилогията "Скъпоценни камъни" от Керстин Гир - "Рубиненочервено", "Сапфиреносиньо", "Смарагдовозелено"



„Рубиненочервено”

 Търсите ли си четиво за почивните дни, което да е разпускащо и леко, но в същото време увлекателно и изпълнено с обрати? „Рубиненочервено” е идеалната книга за тази цел – класически тийнейджърски роман с фентъзи елементи и преплетена с тях любовна история. Действието се развива в съвременен Лондон, а главната ни героиня се казва Гуендолин Шепърд – обикновено 16-годишно момиче, което живее в семейство, където генът за пътуване във времето се предава през поколенията.
 Всички мислят, че Шарлот, братовчедката на Гуендолин, е носителката на гена и истерията около нейното първо пътуване във времето е голяма – всички погледи са нетърпеливо вперени в нея, докато не се оказва, че идеално обученото момиче получава псевдосимптоми, а напълно неподготвената Гуендолин скача в миналото. Оттук нататък й предстои нелеко ежедневие – трябва да съчетава уроците с така наречените елапсирания – контролирани пътувания във времето, които е принудена да прави всеки ден, за да избегне нежелани скокове във времето. 

 Семействата на пътуващите във времето са обединени от таен кръг на Пазители, които се държат меко казано подозрително и недоверчиво с Гуендолин. Тя е в пълно неведение относно нещата, които я очакват и „тайната зад тайната”, тоест какво ще стане, когато кръвта на всички 12 пътуващи във времето бъде прочетена в тайнствения уред хронограф, благодарение на който се осъществяват пътуванията във времето. Историята се заплита, когато на сцената излиза Гидиън де Вилърс – нечестно красиво момче, което се държи ужасно с партньорката си Гуен. Дори и самите Пазители не знаят какво предстои…

 Книгата е много по-интересна, отколкото смятах отначало. Стилът на писане на авторката е изключително лек и приятен, а страниците се разлистват неусетно – аз лично прочетох книгата за 2 дни. Това, което много харесах в главната героиня, е, че се държи като типична тийнейджърка и не изпада в дълбоки и неестествени за повечето 16-годишни разсъждения за живота. Със заплетена история и сюжет, който държи читателя в напрежение до всяко следващо разкритие, „Рубиненочервено” е перфектният избор за дъждовен следобед с книга в ръка. 


„Сапфиреносиньо”

 Втора книга по нищо не отстъпва на първа в стилово и сюжетно отношение – възникват нови мистерии и въпроси, а Гуен все още не е получила отговор на нито един от тях. Държанието на пазителите става все по-дръпнато и отчуждено и те гледат на нея едва ли не с лошо око, защото противно на обстоятелствата тя отказва да промени безгрижния си характер и не приема нещата твърде насериозно. Но може би това ще й изиграе лоша шега, предвид колко много се очаква от нея и за колко кратко време. Развитието на действието не се забавя, но при „Сапфиреносиньо” се наблюдава ефекта на средната книга – очевидно е, че важните развръзки са изместени за третата книга. 

 Между Гидиън и Гуендолин пламва гореща любовно-омразна връзка – един ден се целуват, а на следващия ден той я избягва и се държи надуто с нея. Колкото и авторката да се е опитала да придаде на Гидиън имиджа на всезнаещото и всеможещо момче, не можах да се отърся от усещането, че твърде много се доверява на консервативните идеи на пазителите и приема всяко тяхно изказване за чиста монета. Независимо че страшно много го харесвам от самото начало на поредицата, на моменти не можех да приема държанието му спрямо Гуен. 

 Предстои съдбоносна среща с мистериозния граф Сен Жермен – изобретателят на хронографа, смятан от пазителите за всестранен гений. Графът всъщност крие много по-подли намерения от тези, които представя „пред публика” и може би Гидиън и Гуендолин – единствените двама живи пътуващи във времето – ще попаднат под прицела му. По неизяснени обстоятелства, малко преди раждането на Гуен нейната братовчедка Люси и приятелят й Пол са избягали в миналото с единия хронограф, оставяйки само резервния на разположение на пазителите. Техните имена са нещо като тема табу, но Гуен не се отказва от целта си да разбули всички тайни и да намери отговорите на всички свои въпроси, колкото и упорито пазителите да отказват да я посветят в своите тайни.

 „Сапфиреносиньо” е прекрасна книга, пълна с мистерия, любов, немалко екшън и чудесна доза хумор от страна на новия герой – Ксемериус, малък призрак, който само Гуен може да вижда. Неговите изказвания насищат страниците със свежа ирония към ситуацията, около която всички се суетят тревожно. Стилът е все така лесен за преглъщане и съм сигурна, че книгата би допаднала на всеки. 


„Смарагдовозелено”       
           
„Смарагдовозелено” е зашеметяващ финал на пленителната трилогия „Скъпоценни камъни”! Най-накрая получаваме дългоочакваните развръзки, научаваме истината за тайната на хронографа и защо Люси и Пол са избягали в миналото…истинските намерения на граф Сен Жермен излизат наяве, а истината за пазителите е жестока – след като години наред той е бил техен идол и човек, до чиито знания отчаяно са се стараели да се домогнат, всичко сякаш пропада изведнъж. За щастие Гидиън навреме осъзнава с кого се забъркват и застава на страната на Гуендолин, която се впуска в търсене на очаквани и неочаквани – понякога шокиращи за самата нея – отговори на въпросите си: Какъв е нейният произход и дали изобщо тя е тази, за която се е мислила досега?
  
Книгата е по-дебела от другите две и това за мен беше добре дошло, защото жадувах за още от ненатрапчивия и свеж стил на писане на Керстин Гир. Цялата трилогия е написана от името и гледната точка на Гуендолин, което ни позволява по-задълбочен поглед върху нейните мисли и чувства. За разлика от останалите герои, при които имаше забележимо израстване, особено при Гидиън, при Гуен наблюдавах обратното – от героиня, която лесно се адаптира към нови обстоятелства, в трета книга сякаш беше доста по-слаба и пречупена. Отдавам го на любовта й към очарователния Гидиън и затова й прощавам това, че във всяка втора глава плачеше по някакъв повод. За сметка на това младежът не се колебаеше да я защити или да се изложи на опасност заради нея, което е наистина джентълменско от негова страна. Това, което не очаквах, беше, че двамата се събраха отново към средата на книгата, след като в края на „Сапфиреносиньо” Гидиън разби сърцето на Гуен – очаквах да го направят, след като окончателно победят Граф Сен Жермен. 

 Един от любимите ми персонажи през цялата трилогия бе Лесли, най-добрата приятелка на Гуендолин, която бе неотлъчно до нея през всички перипетии, които преживя. Въпреки че самата тя няма нищо общо с пътуването във времето, Лесли напълно се посвети на мисията да помогне на приятелката си с каквото може и блестящият й ум бе изключително ценен „втори мозък” за Гуен. Липсваше ми достатъчно изграждане на връзката между Лесли и братът на Гидиън Рафаел – толкова много ги „сватосвах” заедно през цялата книга, а накрая нямаше дори и дума за това как са се развили отношенията между тях. Интересно ми беше и дали ще се получи нещо между майката на Гуендолин Грейс и Фолк де Вилърс – чичото на Гидиън и ръководител на ложата на пазителите. 

 Изключително симпатични ми бяха Люси и Пол, особено след като разбрах благородния аргумент, с който са скрили хронографа в миналото. Цялата история бе гарнирана и с доза пиперлив хумор от страна на демона с поразяващ език Ксемериус, който ме разсмиваше с всяка своя поява. Няма да издавам нищо от съдържанието на книгата – само ще кажа, че макар и добродушният господин Джордж понякога да изглежда подозрителен с твърде добронамереното си поведение, не той, а господин Уитман се оказва съвсем различен от чаровния учител по история, в когото всички гимназистки са влюбени. 

 „Смарагдовозелено” е напълно удовлетворяващ финал на една много увлекателна поредица и по страхотен начин преплита мистерия, любов и хумор. С нея в ръка времето минава неусетно – докато се обърна, вече бях прочела цяла глава. Възхищавам се на изключително неангажиращия и лек стил на писане на Керстин Гир, с който с лекота ни потапя в историята и ни кара с нетърпение да чакаме развръзката за отношенията между героите и разбулването на всички тайни. 
Благодаря на издателство Ибис за тази чудесна поредица!

неделя, 1 май 2016 г.

Ревю на "Град от стъкло" от Касандра Клеър - книга трета от поредицата "Реликвите на смъртните"



Третата книга от поредицата „Реликвите на смъртните” ни отвежда в Аликанте – райско кътче в сърцето на Европа и столица на нефилимите в тяхната родина Идрис. Градът е повече от внушителен с величествените си сгради и мекия блясък, който излъчват стъклените му кули, непокътнатата и свежа природа и всички негови качества ни карат да закопнеем да сме там. Касандра Клеър не изневерява на невероятния си стил на писане и ни описва великолепието на Аликанте и дълбочината на чувствата на героите изключително образно, така, че позволява също да се почувстваме като герои от историята. Книгата повдига завесата над мистериите от първа и втора част – на какво се дължи дарбата на Клеъри да създава руни? Наистина ли Джейс е син на Валънтайн? Ще се събуди ли Джослин? Романът е прекрасен завършек на първата трилогия от „Реликвите на смъртните” – много динамична и напрегната, и напълно удовлетворява очакванията на феновете на поредицата, включително и моите.  

Предупреждение за спойлери!
 След като нефилимите са принудени преждевременно да заминат за Аликанте чрез Портал, Клеъри поставя живота си на карта и ги последва, попадайки още на пристигане сред отровните води на езерото Лин, които едва не я убиват. Пътят е осеян с премеждия, а войната е на живот и смърт…ако ловците на сенки не се подчинят на условията, които им поставя Валънтайн, той ги заплашва с унищожение от демонската му армия. Тепърва приспособяващия се към живота си на дневен вампир Саймън е хвърлен в затвора, след като Инквизиторът и Консулът проявяват нездрав интерес към него. Всички нефилими са на нокти и никой не се доверява на никого, защото всеки във всеки един момент би могъл да е шпионин на Валънтайн. Клейвът е разкъсван от подмолни интриги, а някои семейства биват несправедливо обвинени. 

 Клеъри отчаяно търси начин да спаси майка си и открива неочакван съюзник в лицето на Магнус – своенравният магьосник, който изведнъж се оказва на мястото на друг. След като Джейс грубо отблъсква Клеъри в противоречие със собствените си чувства, (всъщност, преминавайки през Портала, тя неволно нарушава закона) тя се сдобива с настоятелен ухажор в лицето на новия герой – Себастиан, чиято поява внася допълнителна динамична нотка в действието на книгата, и дори преживява кратък романтичен момент с него. Но дали очарователният Себастиан с ангелско лице няма демонска душа под маската на ласкател и дали Клеъри не се забърква в смъртна опасност с него? Именно той се оказва най-опасната пепелянка, вмъкнала се в гнездото на семейство Пенхалоу.

 Междувременно Джейс излива душата си пред Клеъри и признава чувствата си пред нея, независимо от роднинската им връзка – една от най-красивите и трогателни сцени в романа. След като Джослин се събужда и разкрива на Клеъри най-жадуваната тайна, тя я преплита и с болезнена доза истина за миналото си. Валънтайн не е този, за когото го е смятала досега Клеъри, а много по-зъл и садистичен. Джейс се е отправил на почти самоубийствена мисия в търсене на корените си, смятайки, че ангелската му кръв е смесена и опетнена. Архизлодеят е на крачка от осъществяването на плана си – трябва само да се добере до Огледалото на смъртните, чието местонахождение не е известно никому, за да призове ангела Разиел, което му гарантира неограничена сила и власт. 

 Клеъри прави решителна крачка в развитието на ловците на сенки и разбива консервативността им – чрез създадена от нея руна обединява силите на нефилими и долноземци,  те се отърсват се от дългогодишните си предразсъдъци едни към други и хилядолетните съперници най-накрая си подават ръка срещу общия враг. Решаващата битка предстои – по време на нея Себастиан разкрива истинската си самоличност пред Джейс, а Валънтайн успява да призове Разиел с помощта на кръвта на своите деца, но вместо очакваната хегемония го застига небесното правосъдие. Лишени от своя водач, демоните внезапно отстъпват и битката между тях и обединените сили на ловци на сенки и долноземци трае едва десетина минути, завършвайки с категорична победа за „лагера на добрите” – Аликанте е спасен. 
 
 Книгата завършва с очаквания хепиенд, поднесен по изключително приятен и красив начин – финалната страница отново набляга на подновените отношения между Клеъри и Джейс и всеки от тях заявява, че би избрал другия над всичко останало. Романът ни разкрива една по-чувствителна страна на Джейс – той вече не е наперения тийнейджър, с когото се запознахме в първа книга. Напрегнатата ситуация, хаосът в душата му и забранената му любов към Клеъри го превръщат в зрял и здравомислещ млад мъж. Касандра Клеър прави изключително точен психологически портрет на всеки един от персонажите си и разкрива както силните, така и слабите им страни – Клеъри вече е преодоляла страховете си и решително се изправя срещу безскрупулния си баща, но продължава да действа импулсивно и понякога необмислено. По невероятен начин, който не мога да си обясня, авторката вплита и положителни черти в характерите на двамата си злодеи, които ни карат да почувстваме жал за тях накрая на книгата (може би само при мен е било така). „Град от стъкло” е идеално балансирана между действие и емоции, а по-прочувствените моменти наистина могат да докоснат читателя дълбоко и да го хванат за гърлото. Романът задълбава много в историята, стига до сърцевината й и поднася дългоочакваните развръзки. Клеър изгражда героите си удивително добре и буквално ни включва в тяхното развитие и израстване – в третата книга виждаме нефилимите в по-различна светлина, тук вече те се борят за най-скъпото си – за своята родина, семействата си, ценностите си. 

  „Град от стъкло” оплита читателя в своите паяжини, а невероятно сложният и заплетен сюжет го държи в напрежение до самия край. Касандра Клеър се заиграва с читателите си, като в най-интересния и напрегнат момент сменя гледната точка и насочва погледа ни към друг аспект от историята. Обичам всичко в този роман, защото е пълен с екшън, шеметно развиващо се действие, решенията на всички загадки и емоционални моменти между героите. 
Благодаря на издателство Ибис за тази прекрасна книга!

Ревю на "Град от пепел" от Касандра Клеър - книга втора от поредицата "Реликвите на смъртните"



 Добре дошли отново в света на нефилимите! След разкритията в края на „Град от кости” и изчезването на наставника Ходж Старкуедър обстановката край ловците на сенки е по-тревожна от всякога. Джейс е заподозрян в шпионаж и мястото му в Института виси на косъм, а самият той се забърква в неприятности и дори успява да накара силна фигура като Инквизиторката да изгуби доверие в него и да го прати в затвора в Града на тишината. 
Предупреждение за спойлери!
 Физически крехката, но вътрешно силна Клеъри носи огромно бреме на плещите си и на главата й се струпват какви ли не грижи – дъщеря е на безмилостния Валънтайн Моргестърн, който заплашва собствения си народ с унищожение, майка й е отвлечена от него и е в кома, а най-добрият й приятел Саймън се превръща първо в плъх, а после във вампир. Какви ли не метаморфози претърпя това момче – и всичко за сметка на Клеъри. Сега и той е намесен в цялата история по трудния начин и което е още по-лошо, сега се причислява към долноземците, което означава, че автоматично попада под прицела на Валънтайн. 

 Макар и по-блед, любовният триъгълник се заформя и тук – химията между Клеъри и Джейс съществува още от първа книга, а сега влюбеният в Клеъри Саймън очертава третата му страна. Скоро след трансформацията му във вампир двамата с главната героиня решават да прекратят за добро краткотрайната си връзка, след което тя осъзнава, че е влюбена в Джейс и е била, откакто го познава – за неин ужас и съвсем леко облекчение любовта й не е несподелена. Едни от най-добре написаните сцени в книгата се отнасят именно към забранения романс между Джейс и Клеъри, който не може да просъществува дори и далеч от роднините и познатите им. 

 Опасността се приближава, а Валънтайн действа все по-агресивно и безскрупулно – избива долноземци и Мълчаливи братя, сдобил се е с две от трите Реликви на смъртните – Бокала и Меча, и изглежда нищо не може да го спре по пътя му към пълна власт над ловците на сенки. В бъркотията от кръв и сенки Клеъри се оказва единствената, която може да спре (или поне да забави) баща си да осъществи зловещия си план. Нейната нечувана дарба да създава руни, непознати на нефилимите досега, е ключът към избавление от армиите на Валънтайн. 

 Темпото в книгата не се забавя, а непрестанните битки я правят още по-динамична и пълна с екшън от „Град от кости”. В сюжетно отношение първата книга има предимство, защото е ясно доловимо как отговорите на въпросите се отлагат за третата книга, но в персонажен план „Град от пепел” определено е крачка пред „Град от кости” – наблюдаваме развитие във всеки един герой. След престоя си в затвора Джейс най-накрая е разбрал колко суров може да бъде животът и излиза от него по-зрял и по-земен. Макар и все още да действа прибързано и необмислено, Клеъри разсъждава трезво и взима правилните решения в точните моменти. Романът дава шанс на второстепенните герои да изпъкнат – Саймън с цялото страдание, което претърпя, върколакът Люк като водач на глутницата си и верен помощник на ловците в борбата им срещу Валънтайн, Алек и Изабел основно в личен план. 

 „Град от пепел” е достойно продължение на интригуващото начало на поредицата и всеки по-наблюдателен читател може да забележи загатванията, които авторката прави за все още неизяснените въпроси в книгата. 
Благодаря на издателство Ибис за тази прекрасна книга!