събота, 30 април 2016 г.

Ревю на "Принцеса с часовников механизъм" от Касандра Клеър



 Разтърсващият и грандиозен финал на поредицата „Адски устройства”, дългоочакван и много желан от феновете на трилогията, напълно оправдава очакванията на читателите. Романът разплита мистерията, разкрива истинската същност на Теса, дава отговори на въпросите, които всеки си е задавал, докато е чел предишните две книги – какъв е произходът на Теса и защо Магистърът я иска толкова много? Кого ще избере Теса? Каква е съдбата на Джем и Уил? Това е най-емоционалната от трите книги, бърка дълбоко в душата и стопля сърцето, защото неподражаемият стил на Касандра Клеър винаги успява да предизвика бурни емоции у читателите. По време на четенето се преплитат хиляди полюсни чувства – безкрайна радост и неописуема тъга, смях и сълзи…Тази прекрасна книга ми въздейства изключително силно и все още не мога да преглътна емоциите, които ми донесе. Нито за момент не се разочаровах от брилянтния финал на тази красива приказка. 

Предупреждение за спойлери! Четете на собствена отговорност!

 Ще предам накратко съдържанието на книгата и какво ме впечатли в нея. В пролога се запознаваме с внучката на Алойзиъс Старкуедър, представен ни в предишната книга – малката и крехка Адел, която тепърва встъпва в света на ловците на сенки. Съдбата й е едновременно ужасна и ключова за развитието на събитията нататък – благодарение на нея научаваме истината за произхода на Теса. Ставаме свидетели и на първата среща между Уил и Джем, невинна и по детски красива, и дори и Уил да се опитва да отблъсне Джем, нещо в (привидно) суровата му природа се пречупва, щом вижда слабичкото и бледо момче, рамо до рамо с което ще извърви най-трудните години от живота си. 
 
 В първа глава пък отново се срещаме с Теса, която се готви за сватбата си с Джем, и бременната Шарлот. Живо изобразен е шокът на по-малкият от братята Лайтууд – Гейбриъл, пред чиито очи собственият му баща Бенедикт се е превърнал в гигантски червей. По време на битката с него опознаваме по-отблизо Сесили Херондейл, която се появи за първи път в края на „Принц с часовников механизъм”. Тя е истински вихър – непоколебима, инат, силна и смела, и определено принадлежността й към семейство Херондейл си личи в действията й. Изключително сладка и дълбока беше връзката между нея и по-големия й брат Уил, който я обича силно, но в началото демонстрира неприязън към нея, за да я предпази. 

 Най-любимата и най-емоционална част от книгата за мен беше истинското, сърдечно, всеобхватно приятелство между двамата парабатаи Уил и Джем. Болезнено е да си помислиш, че твърде малко хора в днешно време биха бръкнали в огъня (буквално!), за да извадят лекарството, от което зависи живота ти…Изключително силен момент беше изповедта на Уил пред Магнус до смъртното легло на Джем и магьосникът, който споделя мъдростта си със съкрушения младеж. Докато неговият парабатай, неговият кръвен брат си отива, Уил се навежда и тихо се сбогува с Джем, който...изненада! Той е жив и е чул разговора на Уил и Магнус, както и частта, в която момчето признава за чувствата си към Теса. След като разбират, че са влюбени в едно и също момиче, двамата парабатаи постъпват изключително зряло и разкриват, че всеки един от тях е бил готов да пожертва любовта си, за да бъде щастлив другият (както всъщност прави Уил). След изключително емоционално сбогуване – „Ако има живот след смъртта, нека те срещна в него, Джеймс Карстерс” – Уил се отправя на саможертвена, почти самоубийствена мисия да открие отвлечената от Магистъра Теса – любовта на живота и на двамата.

 По време на осеяното си с опасности пътуване Уил внезапно е прободен от болка точно в парабатайската руна, която го свързва с Джем – и така разбира, че брат му е мъртъв. В този момент буквално усещах изгарящата болка в сърцето си, все едно преживявах събитията заедно с Уил. Сломен, но без да се отказва от целта си да намери Теса, младежът забива изцапаната със собствената си кръв и тази на Джем кама в земята, оставайки завинаги свързан с него във вечността. Междувременно Магистърът осъществява пъкления си план да вдъхне демонска душа на своите автоматони и сега нефилимите са на крачка от пълното унищожение. Откривайки Теса, Уил споделя с нея мъката си от смъртта на Джем и двамата се отдават на чувствата си един към друг, мислейки, че утре по време на битката с автоматоните животът им ще свърши. Както винаги съм твърдяла, Теса неведнъж по време на трилогията ме изумява с изключителната си смелост и жертвоготовност, като духовната й сила достига своята кулминация в битката, когато тя се превъплъщава в ангела Итуриел, пленен в медальона й с часовников механизъм, и веднъж завинаги унищожава Магистъра и неговите автоматони, като едва не е убита от мощта на ангела и небесния огън. 

 Следва развръзката – по време на битката Уил и Теса установяват, че Джем вече не е ловец на сенки, а превърнат в Мълчалив брат, за да спаси живота си. Двамата се сбогуват с него – и смея да твърдя, че последната среща на двамата парабатаи е най-емоционалния и изтръгващ сълзи от очите момент в книгата. Епилогът на романа приключва започнатото разбиване на сърца, като на филмова лента разказва съвместния живот на Уил и Теса до момента, в който той умира от старост, държейки ръцете на любовта на живота си и на своя парабатай, който за последен път му свири на цигулка. 130 години по-късно безсмъртната Теса и превърнатият отново в човек Джем се срещат отново, за първи път от цяла вечност насам, и подновяват отношенията си, а финалното изречение звучи като нежна музика, с която всички емоции отшумяват и отстъпват място на дълбок размисъл – „Най-сетне колелото направи пълен кръг”.

 Историята е подплатена с немалка доза хумор от страна на Уил, Сесили, братята Лайтууд и Магнус, който винаги знае какво да каже в съответната ситуация. Едни от любимите ми моменти бяха тези, в които Джем свири на цигулката – изключително трудно е да се предаде звука на музиката на хартия, но Касандра Клеър го постига по невероятен начин и извайва образа на нежната мелодия, която пръстите на Джем изтръгват от цигулката. Уникалният и изящен стил на писане постига неподражаема образност на написаното, все едно наистина си вътре в историята, преживяваш всеки един момент и емоциите на героите…Не мога да не спомена какво невероятно израстване се наблюдава във всеки един персонаж от първа до трета книга. Последно, но не на последно място – спиращите дъха корици на трите книги!  Действат великолепно като встъпление в историята и обобщават атмосферата на Викториански Лондон.

 „Принцеса с часовников механизъм” е книга за всеки, книга за човешките отношения в най-чистата им, искрена и неподправена форма, книга за изпепеляващата любов, която не се спира пред никакви препятствия, и истинското приятелство. Романът докосва най-тънките струни на душата и изсвирва на тях прочувствена мелодия, свързана с темите, на които човек е най-уязвим – именно приятелството, любовта, духовната и морална сила. И въпреки че моментите в книгата разкъсват душата на малки парченца, тя оставя дълбока следа и дава ценен житейски урок – да се научим да ценим и обичаме хората до себе си. 500 страници, изпъстрени с дълбока емоция, непреставащо действие и епилог, удовлетворяващ всички фенове на поредицата. Клеър умело си играе с чувствата на читателите си, като въпреки всички бурни преживявания ги кара да жадуват за още – няма как да не й се възхитя и да сваля шапка пред удивителния й талант. Книга, която си заслужава да бъде прочетена от всеки – бляскавият финал на една феноменална трилогия! Повече от всяко друго четиво заслужава 5 от 5 звезди!

"Животът е книга и има стотици страници, които все още не съм прочел." - Уил Херондейл
Благодаря на издателство Ибис за тази прекрасна книга!

Ревю на "Принц с часовников механизъм" от Касандра Клеър



Едно блестящо продължение на „Ангел с часовников механизъм”, в което научаваме много за развитието на отношенията между героите, получаваме отговорите на много въпроси, поставени в първата книга, и най-вече – разбираме причината за мрачното и студено държание на Уил…Трилогията е все така прекрасна и наситена с дълбоки чувства, способна е да те накара да копнееш за още и още от съдържанието й…

 Теса вече не е уплашена и объркана, а напротив – заела е своето място сред ловците на сенки, макар и да не е една от тях, и е в безопасност в Лондонския Институт, която се оказва само временна. Интригата се заплита, Магистърът е на свобода и планира да създаде още по-силна армия от автоматони, с която да унищожи нефилимите…Клейвът е разкъсван от вътрешни неразбирателства и поставя под въпрос управлението на Шарлот, ако тя не изпълни непосилната задача, която й е поставена – да открие Магистъра. 

 Предопределена ли е съдбата на Института и на ловците на сенки? Или Уил, Джем и Теса имат силата да я променят? Тримата се отправят на рискована мисия в търсене на Магистъра, която нямат право да загубят, а пътят е осеян с опасности, на всяка крачка дебне заплаха. Съвместното им пътуване до Йоркшир разкрива много истини, в съзнанието на Теса възникват твърде много въпросителни, защото тя осъзнава, че е влюбена едновременно и в Уил, и в Джем. Любовният триъгълник се очертава все по-ярко, а на момичето никак не му е лесно да раздели двамата парабатаи, за да бъде само с единия от тях. Като цяло книгата набляга много на отношенията между Уил, Джем и Теса, но има и много силно развитие на действието – предателството на двама от главните герои, което отново насища страниците с екшън, и появата на нова героиня в края на книгата. 

 Незапознатите със съдържанието на книгата може би биха посъветвали Теса да се вслуша в сърцето си. Но нима това е толкова лесно, когато то е разкъсано между две момчета, които са готови да дадат живота си един за друг – а и за нея? Касандра Клеър толкова добре изгражда персонажите на Уил и Джем, че го прави почти невъзможно за читателя да избере кой от двамата харесва повече – според мен в огромната част от случаите двамата най-добри приятели са обичани поравно, защото те представляват едно цяло, което не може да бъде разделено. 
 
 Втората книга определено ми хареса повече от първата, защото наблюдаваме голямо развитие във всеки един персонаж. Привидно слаб в първата книга, тук Джем разкрива огромната си духовна мощ, благодарение на която оцелява и е опора на хората около себе си. Теса е преодоляла себе си, надскочила страховете си и е готова да се изправи срещу най-големия си враг, за да помогне на единствените хора, които се отнасят човешки с нея и я разбират  - и за да изрази благодарността си към тях.  А Уил – о, Уил! Според мен именно той е най-добре изграденият герой в трилогията. В „Принц с часовников механизъм” научаваме голямата му тайна, ставаме свидетели на сърцераздирателния диалог между него и Магнус, в който той излива душата си и признава за любовта си към Теса. Болезнено е да гледаш как шансът за щастие му се изплъзва, защото не може да открие причината за своето страдание. Защото принудата да държи всеки на ръка разстояние от себе си му причинява истинска агония – дълбоко (или не чак толкова дълбоко) в себе си Уил е ранима и чувствителна душа, способна да обича истински силно. Но точно той преживява най-голямата лична трагедия в книгата, след като разбира, че години се е затварял в себе си и е отблъсквал другите заради…едно голямо нищо. Въпреки всичко, това в огромна степен допринася за развитието на неговия персонаж, защото иначе той нямаше да е смелият и силен млад мъж, когото познаваме. 

 Може би на заден план остава красивата и тепърва заплитаща се любовна история между Софи, която доказва колко смела и морално силна е, и новият персонаж – Гидеон Лайтууд, който е здравомислещ, спокоен и сдържан младеж с потенциал да покаже още много от себе си в поредицата. Шарлот „натрива носа” на Клейва и показва, че като ръководител се справя не по-зле от който и да е мъж. Безкрайно сладка е сцената между нея и Хенри близо до края на книгата, когато след години брак най-накрая уточняват истинските си чувства един към друг и осъзнават колко много се обичат и как не могат един без друг. 

 „Принц с часовников механизъм” е любов с горчив привкус, болезнено предателство, обич, преплетена с лъжа. Единственото, което не разбрах от книгата, е как Уил и Джем не разбират за чувствата на другия към Теса – може би и двамата са потискали това усещане дълбоко и не са искали да го признаят пред себе си. Най-красивото нещо в цялата книга е писмото на Уил до Теса – сякаш представлява цялата му любов, събрана и пропита в една страница, и те кара да закопнееш за времената, в които любовта е била толкова чиста и непокварена. Касандра Клеър не изневерява на стила си, този път наситен с още повече емоции и експресивност, шеметно те хвърля в историята и я преживяваш заедно с героите, защото стилът й е толкова жив и образен. През цялото време имах чувството, че се бия рамо до рамо с нефилимите, че ставам свидетел на романтичните моменти между Уил и Теса и Джем и Теса…и нямам търпение да изживея това отново в трета книга. 
Благодаря на издателство Ибис за тази прекрасна книга!

Ревю на "Ангел с часовников механизъм" от Касандра Клеър



 В предисторията на „Реликвите на смъртните” - поредицата "Адски устройства", Касандра Клеър ни отвежда на стремително пътешествие в света на ловците на сенки и долноземците, наситено с непрестанен екшън и бързо развитие на действието, силно приятелство, любов и предателство. „Ангел с часовников механизъм” е любов от пръв поглед – изящно, красиво, дори на места мрачно написана, тя ще прикове вниманието ви още от първите страници и няма да ви позволи да я оставите, докато не стигнете до последните страници на началото на историята на Теса, Уил и Джем. 

 Тези последни страници са краят на началото и началото на края – независимо дали това се отнася за пленителната история за нефилими, магьосници и автоматони или за преживяването във Викторианска Англия, на което ни отвежда четивото. Действието в книгата се разгръща на фона на мрачния, но красив Лондон през 1878 – едно прекрасно допълнение и щрих към цялостния образ на ловците на сенки, който Клеър изгражда и ни кара да обикнем. 

 Началото на книгата ни запознава с 16-годишната американка Теса Грей, която заминава за Лондон по покана на брат си Натаниъл, който живее и работи там, след като остава самичка в Ню Йорк – но дори и в най-смелите си сънища не си е представяла какво я очаква там. Теса е стремглаво въвлечена в свят, за чието съществуване не е подозирала и се оказва, че самата тя играе съществена роля в него. Над нея надвисва сянката на мистериозен мъж, наречен Магистъра, който е готов на всичко, за да се сдобие с момичето и да я използва като свое оръжие срещу нефилимите. Чашата прелива, след като Теса е посрещната в Лондон от Сестрите на мрака, които по жесток и мъчителен начин я обучават да използва уникалния си талант да се Превъплъщава в други хора, докосвайки се до тяхна вещ. Докато става все по-несигурна и уплашена от заобикалящия я свят, Теса е спасена от най-красивия младеж, който някога е виждала – Уил Херондейл, който я отвежда в Лондонския институт и там момичето научава истината за себе си. Теса не е обикновена и никога не е била – тя е долноземка, а способността й да се превръща не може да бъде оприличена на нищо, познато на нефилимите досега. 

 Докато с бясна скорост бива потопена в свят, който тепърва опознава, Теса не се отказва от целта си да намери брат си Нат. Когато най-сетне го открива, радостта им заедно не трае дълго, защото момичето скоро научава страшната тайна, която крие брат й – с нея подозренията, че Нат вече не е този, за когото го е смятала, се оправдават. Примката около ловците на сенки се затяга, а Дамоклевият меч над Теса се приближава все повече и повече. С развитието на действието атмосферата между героите става все по-задушевна, а бурята от емоции, завихрила се в душата на Теса, едновременно я обърква и мотивира да бъде силна, за да защити хората, които обича. 

 Уил Херондейл – това е героят, в който се влюбих от първия момент, в който се появи. Убийствено и почти несправедливо красив, с гарвановочерни коси и тъмносини очи, той има лицето на ангел и греховната душа на демон (втора книга напълно променя представата ни за него). Той се държи арогантно и грубо с обитателите на Института, но новодошлата Теса успява да пробие плътната стена, която той е изградил около себе си…въпреки грубото му и саркастично отношение не е трудно за читателя да прозре изключително доброто и чисто сърце, което се крие под повърхността на „лошо момче”. 

 Теса Грей – изключително силна героиня, която знае как да отстоява себе си, винаги се изразява на място и това, което най-много харесвах в нея, е, че най-голямата й страст е четенето. Тя е смела и непоколебима в непредвидени ситуации, не се страхува да се изложи на опасност или да пожертва нещо скъпо за нея, за да защити обитателите на Института. 

 Джем Карстерс – той е просто прекрасен! Необикновено мъдър и разумен за възрастта си, достигнал житейски изводи, които хората обикновено си правят на много по-зряла възраст, Джем е принуден да изживява всеки един миг от живота си възможно най-пълноценно, за да почувства, че е жив. Изворът на сила за него е Уил – неговият парабатай, когото Джем безусловно подкрепя, независимо от безразсъдните му решения. 

 Второстепенните герои по нищо не отстъпват на качества на главните – дребничката, но смела Шарлот, ръководителката на Института, която успява неоспоримо да докаже себе си в тези трудни за жените времена. Добродушният Хенри, нейният съпруг, който подкрепя ловците на сенки с изобретенията си (друг въпрос е колко от тях функционират правилно). Софи, Томас и Агата – прислужниците в Института, и Магнус Бейн, колоритният магьосник, който дружи с Уил и се притича на помощ на нефилимите в екстремни ситуации. 

 „Ангел с часовников механизъм” ме хвърли във водовъртеж от емоции, събития и битки, а от всяка страница е ясно доловима любовта, с която Клеър е създала и изградила персонажите си. Изящният й стил на писане, солидно подплатен с прекрасни метафори, допринася много за увлекателното пътешествие в Лондон и света на нефилимите, на което ни отвежда книгата. Заслужава си да се потопим в пленителната история, да усетим уюта на Лондонския Институт и мириса на Темза, който сякаш лъха от страниците. Горещо препоръчвам книгата на всеки, независимо дали е запознат или не с творчеството на Касандра Клеър – „Ангел с часовников механизъм” е идеалното четиво за всеки фен на фентъзи жанра. 
Благодаря на издателство Ибис за тази прекрасна книга!

петък, 29 април 2016 г.

Ревю на "Нерон, кървавият поет" от Дежьо Костолани



 Историята открай време ми е страст, но сякаш никой друг период не ме запленява толкова, колкото епохата на Древния Рим. Богато наситена е с истории за могъщи императори, оставили дълбока следа след себе си, пагубни за Римската империя владетели, които унищожават всичко, което е постигнато преди тях, и техните наследници, които отново издигат Вечния град от пепелта. „Нерон, кървавият поет” е книга, разказваща за живота на един от най-популярните сред незапознатите с историята императори и същевременно най-обсъжданият и скандален владетел на своето време. Книгата е способна да промени начина на мислене завинаги, кара ни да се замислим и да оценим това, което имаме, защото по почти болезнен начин разкрива колко преходно е всичко на света. Тя отваря очите ни за много личности и ни кара да прозрем истинската им същност под блестящата обвивка, точно както е трябвало да направят съвременниците на император Нерон. 

 Получих „Нерон, кървавият поет” като коледен подарък. Скоро след коледните празници реших да се запозная с нея и съм меко казано впечатлена – само интригуващото заглавие е достатъчно да накара някого, който не е истински запален по историята и поезията, да посегне към нея на рафта. Подходих към книгата с недоверие, може би дори с предразсъдъци. Често казват: „Не съди книгата по корицата”, а аз направих точно това. Дизайнът е сравнително изчистен, с обвития в пламъци бюст на Нерон в центъра – едно леко загатване за съдържанието на романа. 

 Авторът на „Нерон, кървавият поет” – Дежьо Костолани, по великолепен начин представя противоречивата ценностна система на една изгубена душа като император Нерон, която не е открила истинското си призвание нито в политиката, нито в литературата. Юношата Нерон става свидетел на смъртта на император Клавдий, след което в него се загнездва идеята за божествена намеса в последния дъх на човек, и твърдо решава да я проучи по-детайлно. Уви, интересът му към смъртта като явление го превръща в чудовище, болестно обсебено от целта си да убива и което е още по-страшното – той започва от най-близките си. 

 Нерон – от съвременна гледна точка той е човек, на когото е позволено твърде много. Обграден с фалшивата любов на поданиците си, императорът отчаяно се заема с опитите си да се докаже като гениален поет, да се доближи до божествените висоти, с плаха – в началото – надежда да се превърне в любимец на народа си. Жаден за слава и болезнено устремен към нея, Нерон бълва поема след поема и народът е принуден да му се възхищава въпреки пълната му липса на талант и дори и личният му възпитател, Сенека, не дръзва да каже и дума колко бездарни са творбите му, хванат в клопката на страха от гнева на императора. Неслучайно още в заглавието Нерон е наречен „кървав поет” – той убива всеки, който не му се кланя и не ръкопляска след немощните му изпълнения пред публика, колкото и нищожен да е той в сянката на великите поети и творци. Владетелят осквернява и омаловажава изкуството, превръща го в нещо, което е възможно да бъде създадено дори и от най-ограничената и простодушна личност. Затова Костолани го принизява до нивото на клоун, който става смешен в очите на другите в стремежа си да се изяви, да изтръгне от публиката възхищение, при все че не заслужава такова. 

 Книгата е изключително силна откъм стил на писане – страниците са изпъстрени с богат изказ, експресивност и изразни средства, с които авторът постига невероятна образност на написаното и ни пренася във Вечния град Рим. Романът вдигна много високо стандарта ми за исторически книги, а и всякакви други – рядко съм срещала такава красива словесна плетеница, каквато създава Костолани. Страниците се прелистват изключително бързо и леко, а аз лично не можах да оставя книгата след един определен момент. През цялото време действието на романа е подплатено със задълбочени философски разсъждения и отговори на житейски въпроси, които си задава един от любимите ми персонажи – философът и поет Сенека. Те са истинска наслада за четене, защото са поднесени по разбираем начин, и дават много храна за размисъл.

 Книгата „Нерон, кървавият поет” е способна да разтърси читателя из основи, особено със силно емоционалния си финал, след което се загнездва надълбоко в съзнанието и не позволява да бъде забравена. Романът е изключително мъдър и поучителен и си заслужава да се прочете от всеки, защото има силата да промени възприемането ни за света. 
Благодаря на издателство Колибри за тази прекрасна книга!