понеделник, 5 септември 2016 г.

Ревю на "Правилата на привличането" от Симон Елкелес



„Правилата на привличането” е по-доброто продължение, по-хубавата малка сестра на „Перфектна химия”. Тази лека, сладка, неангажиращо написана, но и изключително увлекателна книга със закачливо заглавие е идеалното четиво за приятен следобед с книга в ръка, защото може да се прочете от корица до корица за няколко часа и непременно да остави читателя с хубаво, топло чувство в душата. Историята ме погълна и ме въвлече в удивително добре и реалистично изградения свят на втория от братята Фуентес – Карлос, и обстоятелствата около неговото преместване от Мексико в Колорадо. „Правилата на привличането” е от онези книги, които доставят наслада и истинска радост, докато ги четеш, действат като отпускаща прегръдка и приемат читателя радушно и уютно между кориците си. 
И в персонажно, и в сюжетно отношение романът надгражда едно ниво над „Перфектна химия”. В „Правилата на привличането” Симон Елкелес е постигнала по-многопластова история, както и по-динамични герои, от чиито характери тя разглежда повече аспекти. Също както и в предишната си книга, тя използва изключително оригиналния подход да сменя гледните точки на момичето и момчето във всяка глава и да ни позволява да надникнем по-отблизо в техните мисли и чувства. Тя успява да накара читателя коренно да промени мнението си за даден герой в хода на книгата и да го обикне, при все че преди го е мразел. Стилът на писане е все така приятен и ненатоварващ, както и в предшественичката й, и тук беше доста по-изчистен от цинизми, което за мен бе добре дошло и много ми допадна. Ако се абстрахирам от „Перфектна химия” и спра да сравнявам с нея, определено би ми направило впечатление, че авторката много набляга на описанията на чувствата и емоциите на героите, с което се справя изненадващо добре и добавя красива и докосваща нотка към начина си на писане. Някои елементи от сюжета на „Правилата на привличането” съвпадаха с тези от „Перфектна химия”, но като цяло историята беше доста по-различна и непредвидима от тази в първата книга от поредицата. 

Началото на книгата ни среща с порасналия Карлос Фуентес, с когото се запознахме още в „Перфектна химия”, когато смело се опитваше да тръгне по (лошите) стъпки на брат си Алекс. 17-годишният младеж напуска родината си Мексико, за да завърши гимназия в Колорадо, където Алекс следва в колеж. Още от първата поява на Карлос ми направи впечатление колко много гняв и напрежение е насъбрал той в себе си, колко уязвим е всъщност и колко ми напомня на големия си брат в неразумното му юношество. Също като Алекс, Карлос се е забъркал с опасна улична банда в Мексико, от която, за щастие, успява да се откъсне, заминавайки за Америка. Една съдбоносна среща в първия му ден на училище преобръща живота му с краката нагоре – Карлос се запознава с Киара Уестфорд, която е целеустремено и старателно момиче – пълен антипод на по-малкия Фуентес. Оказва се, че призраците от миналото на Карлос се надигат срещу него дори и в новия му дом, а пипалата на хора с недоброжелателни намерения достигат до него въпреки разстоянието. И така – Карлос е несправедливо натопен за притежание на наркотици и изпратен да живее в дома на семейство Уестфорд като превъзпитателна мярка – съжителствайки с момичето, към което изпитва много противоречиви чувства. 

Карлос е най-колоритният и добре обрисуван герой в книгата – именно той е този, към когото имах силна неприязън в началото на романа, но към когото впоследствие изпитах силна симпатия. Той е горд, дързък, твърдо решен да живее на ръба и сам да определя съдбата си, но и яростно отдаден на близките си, със страхотно саркастично чувство за хумор. Той хем много прилича, хем е съвсем различен от брат си Алекс – сходни са по съдба, но за разлика от Алекс, от ума на Карлос е изключително далеч идеята да постъпи в колеж и да постигне нещо стойностно в живота си (поне в началото).  Той вече се е примирил със „завещаната” си съдба на член на банда и гангстер. Колкото и фрапиращо да звучи, направих паралел между Карлос и Бритни Елис от „Перфектна химия” – и двамата поддържаха изключително умело фалшив образ за пред обществото, за да отблъснат хората от себе си и за да запълнят празнина в душата си. За разлика от брат си, Карлос отказва да се поддаде на превъзпитание и понякога доста преиграва в ролята си на бунтар и мачо. Той е герой, когото няма как да не обикнеш, след като го опознаеш – когато разбрах причините за нахаканото му поведение и стремежа му да не допуска никого до себе си, той ми стана изключително симпатичен и изпитах жал и съчувствие към него. Карлос преживява впечатляващо израстване и се превръща от упорит и нежелаещ да се промени тийнейджър в разсъдлив и знаещ какво иска млад мъж.

Киара – това е героинята, с която открих изключително много общи черти. Бях удивена колко много мога да се доближа до нея и до начина й на мислене, колко сходно с нея бих постъпила в съответните ситуации, как усещах чувствата й като свои, дори бих се отъждествила с нея, защото тя не е идеализирана и има своите недостатъци, но се чувства щастлива и самодостатъчна в кожата си. Допадна ми много как тя се стремеше да превъзмогне заекването си и да не се чувства неуверена заради него, за разлика от повечето главни героини се бореше сама с личните си проблеми, вместо да мрънка, още в самото начало на книгата уверено и ясно заяви целите си и не изневери на принципите си. Тя е героиня с приятен и приветлив характер, изключително забавна и остроумна, невинна и естествена, интелигентна, целеустремена и наясно със себе си, стремежите и целите си, и не на последно място, сръчна – къде другаде ще срещнете героиня, която разбира от коли не по-зле от автомеханик и сама поправя винтидж автомобила си? Второстепенните герои, за разлика от тези в „Перфектна химия” бяха страхотни и великолепно допълнение към историята – най-много ми допаднаха най-добрият приятел на Киара Тък, който винаги успяваше да разведри атмосферата с шега, необичайно остроумният за възрастта си малък брат на главната героиня Брандън, смелият и решителен професор Уестфорд, бащата на Киара, който предприе немислимо храбра и благородна постъпка, за да помогне на Карлос и да спаси бъдещето му. 

Ако не бях прочела анотацията на „Правилата на привличането”, никога нямаше да предположа, че Карлос и Киара ще се влюбят и техният романс ще е един от най-красивите, за които съм чела – за тях напълно важат максимите, че различията нямат значение и че противоположностите се допълват. Подобно на Алекс и Бритни, двамата са на двата противоположни полюса и въпреки противоречията им в началото на историята, плюсът и минусът започнаха да се привличат с неустоима сила и никакви подлежащи на рамки и стереотипи „правила на привличането” не важаха за тях. Авторката даде на героите си нужното време да се опознаят, преди да започнат да изпитват чувства един към друг, и плавно направи прехода между леката неприязън и разцъфналите между тях нежни, романтични емоции. „Правилата на привличането” е истинско лакомство, симпатична и приятна книга, която изпъква сред останалите в жанра с лекотата, с която е поднесена и която непременно ще ви накара да се усмихнете и ще ви остави ненаситни за още от историята на Киара и Карлос. Много ме зарадваха появите на героите от предишната книга и ми бе изключително приятно и интересно да наблюдавам развитието на отношенията между момче и момиче, надскочили класовите различия и разминаванията в характерите си. Препоръчвам книгата на всеки, който е харесал „Перфектна химия” и обича романтичните истории – заслужено я оценявам с 5 от 5 звезди.

Сърдечно благодаря на издателство Ибис за предоставената възможност да прочета книгата! 

Няма коментари:

Публикуване на коментар