понеделник, 22 август 2016 г.

Ревю на "Живота, какъвто го познавахме" от Сюзан Бет Пфефър



„Живота, какъвто го познавахме” е книга, пропита с истина и реализъм. Тя съчетава в себе си увлекателността на динамичен приключенски роман и силата на думите на класическа драматична история, наситена с трагедия и борба за оцеляване. Книгата е едно от най-смело поднесените и провокиращи размисъл четива, на които напоследък съм попадала – не спестява на читателя нищо от последиците от един такъв евентуален развой на бъдещето и бих я нарекла „плашеща” , защото през цялото време ме караше да си задавам въпроса: „Ами ако това наистина се случи?” Това е роман, изпълнен с отчаяние, страх от неизвестното и мъничка, съвсем мъничка искрица надежда – която се оказва жизненоважна в безизходна ситуация като тази, защото именно тя крепи хората и се превръща в последното им упование. 
Книгата ни въвежда в живота на 16-годишната Миранда Еванс – първоначално съвсем обикновена тийнейджърка от малък град в Пенсилвания, която си води дневник и споделя в него трепетите от предстоящия си абитуриентски бал, тревогите за недотам добрите си оценки…докато един ден не се случва нещо, което преобръща живота й на 180 градуса – огромен астероид удря Луната и последствията са катастрофални – цунамита заливат крайбрежията на Америка и неизброимо много хора загиват, вулканична пепел закрива слънцето и всичко потъва в мрак и студ, в града и в цялата страна избухват епидемии, които взимат милиони жертви. Оттук нататък Миранда и семейството й са принудени да оцеляват на предела, да живеят ден за ден, без да знаят какво ги очаква утре, светът им се ограничава само до малкото затворено пространство на дома. В един сякаш засмукан от черна дупка и уловен в смъртоносна хватка, лишен от бъдеще свят, Миранда изпълва страниците на дневника си с ежедневен спотаен страх от още бедствия и катаклизми и гладна смърт. Изключително ми допадна подходът на авторката да разкаже книгата под формата на дневник – това помага на читателя да проследи развитието на събитията по дати и да надникне по-дълбоко в душата на уплашената, объркана, сварена напълно неподготвена, но и невероятно силна Миранда, за която дневникът се оказва единственият, с когото може да сподели тревогите си и да придаде форма на бушуващите емоции. През цялото време имах чувството, че самата героиня усеща, че думите имат по-голяма сила на хартия, отколкото изговорени, затова предпочита да ги излее на белите страници. 

„Животът, какъвто го познавахме” излага наяве една напълно възможна версия на бъдещето и го прави изключително лесно за читателя да се постави на мястото на Миранда, която е пряк свидетел и потърпевш от случващото се. Нейният образ е изграден много правдоподобно и почти всеки, четящ книгата, може да се свърже с нея, с нейните чувства и емоции – вълнението от всеки ден, в който тя и семейството й не са гладували, радостта от малките споделени мигове на щастие, скръбта, когато някой неин близък умре или замине завинаги в неизвестна посока. Главната героиня претърпява невероятно развитие и нравствена метаморфоза, благодарение на която се превръща в смела и жертвоготовна млада жена, която стоически понася ударите на съдбата. В края на книгата Миранда е неузнаваема – след всичко преживяно, психиката й е непоклатимо калена и макар и в хода на действието тя да имаше своите моменти на слабост, които са неизбежни в подобна ситуация, тя е една от най-силните, самодостатъчни и оправни героини, за които съм чела. Нейната самоотверженост се проявява в много трогателни и емоционални ситуации - когато се грижи за семейството си и ги спасява от смърт, когато се отказва от собственото си щастие в името на това на близките й. 

Въпреки че стилът на романа е сравнително (и изненадващо) леко поднесен и разбираем, предвид това, че ни дава възможност да надникнем от перспективата на главната героиня, няма да крия, че на места книгата бе ужасно тежка и не си спестяваше описанията на бруталностите, през които преминава заплашително близо оказалият се до апокалипсиса народ. Не ми бе лесно да преглътна загубата на герои, към които се бях привързала, и напълно съпреживявах болката на Миранда, която описваше с подробности смъртта и страданието на свои обичани хора. Понякога ми се налагаше да оставя книгата, за да си поема дъх след поредното описание на погребаната под вулканична пепел слънчева светлина, върлуващите болести и епидемии и сковаващия студ. Още от началото на романа ме завладя тягостното чувство, че нещо лошо ще се случи, усещах как примката около героите се затяга и Дамоклевият меч надвисва все по-близо. Две неща ми направиха неизбежно впечатление – как в книгата доминираше отчаянието и колко малко място бе оставено за надеждата и колко лесно понасяше Миранда смъртта на свои близки хора, което съм склонна да разбера след всичко, което тя преживя – може би в определен момент се свиква и просто се примиряваш с необратимата и сурова реалност. Финалът ме остави разстроена, разбита и уплашена, но все пак хранеща малка искрица надежда, че нещата в следващата част на поредицата ще се подобрят.

Не мога да не сравня „Живота, какъвто го познавахме” с Кутията на Пандора – след като всички ужасяващи и опустошителни катаклизми връхлитат човечеството, отчаянието, скръбта, гладът, болката и смъртта са отприщени и взимат милиони жертви. Последен от кутията излита лъчът надежда, изящен и красив като нимфа, но толкова крехък и чуплив, сякаш всеки момент може да се изпари във въздуха. Надеждата се оказва последният и най-ценен ресурс на човечеството, който Миранда се бори със зъби и нокти да съхрани. Второстепенните герои също не са за подценяване и ме спечелиха със своята грижовност и жертвоготовност – майката на Миранда, която бе готова да умре заради децата си, двамата й братя Мат и Джони, които пожертваха физическото си здраве в името на благосъстоянието на семейството, мъдрата възрастна госпожа Несбит и трудещият се до последно да помогне на семейство Еванс доктор Питър Елиот. 

„Живота, какъвто го познавахме” е изключително зряла, мъдра и смразяващо реална книга, която би трябвало да подтикне всекиго да се замисли за истински ценните и важни неща в живота – здравето, семейната обич, взаимопомощта в тежки и безизходни ситуации. Четивото ме накара да не мисля за ежедневните и пренебрежимо малки проблеми, а за глобалните такива – за разлика от повечето книги с такава цел, тази ми помогна да усетя истинската разлика между земните проблеми и тяхната маловажност и духовните ценности, които се оказват последна глътка въздух за едно обречено общество и които, за съжаление, осъзнаваме едва когато изгубим всичко материално. Пламенните и изпълнени с желание за живот думи на едно принудено да порасне преждевременно 16-годишно момиче дават на читателя много храна за размисъл и помагат да се научим да ценим малките неща в живота, които всъщност са по-големи, отколкото подозираме, и да сме благодарни за всичко, което имаме, защото всичко материално е преходно, за разлика от духовното. 

Сърдечно благодаря на издателство Ибис за предоставената възможност да прочета книгата!

Няма коментари:

Публикуване на коментар