„Живота, какъвто го познавахме” е книга, пропита с
истина и реализъм. Тя съчетава в себе си увлекателността на динамичен
приключенски роман и силата на думите на класическа драматична история, наситена
с трагедия и борба за оцеляване. Книгата е едно от най-смело поднесените и
провокиращи размисъл четива, на които напоследък съм попадала – не спестява на
читателя нищо от последиците от един такъв евентуален развой на бъдещето и бих
я нарекла „плашеща” , защото през цялото време ме караше да си задавам въпроса:
„Ами ако това наистина се случи?” Това е роман, изпълнен с отчаяние, страх от
неизвестното и мъничка, съвсем мъничка искрица надежда – която се оказва
жизненоважна в безизходна ситуация като тази, защото именно тя крепи хората и
се превръща в последното им упование.
Книгата ни въвежда в живота на 16-годишната Миранда
Еванс – първоначално съвсем обикновена тийнейджърка от малък град в
Пенсилвания, която си води дневник и споделя в него трепетите от предстоящия си
абитуриентски бал, тревогите за недотам добрите си оценки…докато един ден не се
случва нещо, което преобръща живота й на 180 градуса – огромен астероид удря
Луната и последствията са катастрофални – цунамита заливат крайбрежията на Америка
и неизброимо много хора загиват, вулканична пепел закрива слънцето и всичко
потъва в мрак и студ, в града и в цялата страна избухват епидемии, които взимат
милиони жертви. Оттук нататък Миранда и семейството й са принудени да оцеляват
на предела, да живеят ден за ден, без да знаят какво ги очаква утре, светът им
се ограничава само до малкото затворено пространство на дома. В един сякаш
засмукан от черна дупка и уловен в смъртоносна хватка, лишен от бъдеще свят,
Миранда изпълва страниците на дневника си с ежедневен спотаен страх от още
бедствия и катаклизми и гладна смърт. Изключително ми допадна подходът на
авторката да разкаже книгата под формата на дневник – това помага на читателя
да проследи развитието на събитията по дати и да надникне по-дълбоко в душата
на уплашената, объркана, сварена напълно неподготвена, но и невероятно силна
Миранда, за която дневникът се оказва единственият, с когото може да сподели
тревогите си и да придаде форма на бушуващите емоции. През цялото време имах
чувството, че самата героиня усеща, че думите имат по-голяма сила на хартия,
отколкото изговорени, затова предпочита да ги излее на белите страници.
„Животът, какъвто го познавахме” излага наяве една
напълно възможна версия на бъдещето и го прави изключително лесно за читателя
да се постави на мястото на Миранда, която е пряк свидетел и потърпевш от
случващото се. Нейният образ е изграден много правдоподобно и почти всеки,
четящ книгата, може да се свърже с нея, с нейните чувства и емоции – вълнението
от всеки ден, в който тя и семейството й не са гладували, радостта от малките
споделени мигове на щастие, скръбта, когато някой неин близък умре или замине
завинаги в неизвестна посока. Главната героиня претърпява невероятно развитие и
нравствена метаморфоза, благодарение на която се превръща в смела и
жертвоготовна млада жена, която стоически понася ударите на съдбата. В края на
книгата Миранда е неузнаваема – след всичко преживяно, психиката й е
непоклатимо калена и макар и в хода на действието тя да имаше своите моменти на
слабост, които са неизбежни в подобна ситуация, тя е една от най-силните,
самодостатъчни и оправни героини, за които съм чела. Нейната самоотверженост се
проявява в много трогателни и емоционални ситуации - когато се грижи за
семейството си и ги спасява от смърт, когато се отказва от собственото си
щастие в името на това на близките й.
Въпреки че стилът на романа е сравнително (и
изненадващо) леко поднесен и разбираем, предвид това, че ни дава възможност да
надникнем от перспективата на главната героиня, няма да крия, че на места
книгата бе ужасно тежка и не си спестяваше описанията на бруталностите, през
които преминава заплашително близо оказалият се до апокалипсиса народ. Не ми бе
лесно да преглътна загубата на герои, към които се бях привързала, и напълно
съпреживявах болката на Миранда, която описваше с подробности смъртта и
страданието на свои обичани хора. Понякога ми се налагаше да оставя книгата, за
да си поема дъх след поредното описание на погребаната под вулканична пепел
слънчева светлина, върлуващите болести и епидемии и сковаващия студ. Още от
началото на романа ме завладя тягостното чувство, че нещо лошо ще се случи,
усещах как примката около героите се затяга и Дамоклевият меч надвисва все
по-близо. Две неща ми направиха неизбежно впечатление – как в книгата
доминираше отчаянието и колко малко място бе оставено за надеждата и колко
лесно понасяше Миранда смъртта на свои близки хора, което съм склонна да
разбера след всичко, което тя преживя – може би в определен момент се свиква и
просто се примиряваш с необратимата и сурова реалност. Финалът ме остави
разстроена, разбита и уплашена, но все пак хранеща малка искрица надежда, че
нещата в следващата част на поредицата ще се подобрят.
Не мога да не сравня „Живота, какъвто го познавахме”
с Кутията на Пандора – след като всички ужасяващи и опустошителни катаклизми
връхлитат човечеството, отчаянието, скръбта, гладът, болката и смъртта са
отприщени и взимат милиони жертви. Последен от кутията излита лъчът надежда,
изящен и красив като нимфа, но толкова крехък и чуплив, сякаш всеки момент може
да се изпари във въздуха. Надеждата се оказва последният и най-ценен ресурс на
човечеството, който Миранда се бори със зъби и нокти да съхрани.
Второстепенните герои също не са за подценяване и ме спечелиха със своята
грижовност и жертвоготовност – майката на Миранда, която бе готова да умре
заради децата си, двамата й братя Мат и Джони, които пожертваха физическото си
здраве в името на благосъстоянието на семейството, мъдрата възрастна госпожа
Несбит и трудещият се до последно да помогне на семейство Еванс доктор Питър
Елиот.
„Живота, какъвто го познавахме” е изключително
зряла, мъдра и смразяващо реална книга, която би трябвало да подтикне всекиго
да се замисли за истински ценните и важни неща в живота – здравето, семейната
обич, взаимопомощта в тежки и безизходни ситуации. Четивото ме накара да не
мисля за ежедневните и пренебрежимо малки проблеми, а за глобалните такива – за
разлика от повечето книги с такава цел, тази ми помогна да усетя истинската
разлика между земните проблеми и тяхната маловажност и духовните ценности,
които се оказват последна глътка въздух за едно обречено общество и които, за
съжаление, осъзнаваме едва когато изгубим всичко материално. Пламенните и
изпълнени с желание за живот думи на едно принудено да порасне преждевременно
16-годишно момиче дават на читателя много храна за размисъл и помагат да се
научим да ценим малките неща в живота, които всъщност са по-големи, отколкото
подозираме, и да сме благодарни за всичко, което имаме, защото всичко
материално е преходно, за разлика от духовното.
Сърдечно благодаря на издателство Ибис за предоставената възможност да прочета книгата!
Коментари
Публикуване на коментар