събота, 2 юли 2016 г.

Ревю на "Бухтичка" от Джули Мърфи


Едва ли в едно ревю ще мога да изразя всичко, което имам да кажа за тази книга. Достатъчно показателно е, че не можах да повярвам, че свърши – когато затворих последната страница, се чувствах толкова привързана към героите, толкова свикнала с книгата, че жадувах за още. Точно това постига Джули Мърфи с „Бухтичка” – нейният лек и неангажиращ стил на писане неусетно поглъща читателя и го потапя във вътрешния свят на едно обикновено американско момиче, кара го да изживее нейните емоции и чувства и да се постави на нейно място във всяка една ситуация.

Това, което изключително много оцених в „Бухтичка”, е, че книгата позволява на всекиго да се свърже с нея. Главната героиня – Уилоудийн, е типичното 16-годишно момиче, в чиято природа се съчетават характерната тийнейджърска лекомисленост и изненадващо дълбоки изводи, до които тя е достигнала, надраствайки годините си. В същото време, Уил не изпада в неестествени разсъждения за живота, а сякаш нейната рано достигната житейска мъдрост се прокрадва като фонова музика в ситуациите, които тя изживява. Джули Мърфи прави удивителна комбинация от лесен за поглъщане и забавен стил на писане и преплетени в него красиво изразени размисли на главната героиня, които често се появяват в края на всяка от главите. Не може да не ми направи впечатление как тя сама заявява, че „чака животът й да се случи”, намира се в етап на постоянни промени, тепърва опознава себе си – и е наясно с всичко това.
 
Направи ми впечатление, че главите бяха изключително кратки – на места по 1-2 страници, което много ускорява действието на книгата и я прави още по-бърза за четене, но оставя и усещането, че някои глави не съдържат почти нищо съществено за казване, а просто ежедневни преживявания на главната героиня, които можеха да бъдат съчетани и с друга глава. Друга характерна особеност от писането на Джули Мърфи е честата употреба на изречения с тирета, като-например-ето-така, което добавя закачлива нотка към стила й и лично на мен много ми допадна. 

Уилоудийн ме плени със своя характер, способността си винаги да има нещо остроумно, което да каже, но и колебливостта си на места. Тя е изключително силна героиня, с което моментално ми се превърна в любимка, смела, неинтересуваща се от мнението на другите. Докато любовта не замайва главата й – тогава самоувереността и дързостта се пропукват, а Уил е завладяна от комплекси и страх от собственото си тяло.
Основно засегнатият проблем в книгата е наднорменото й тегло, от което тя не се срамува, а напротив – чувства се страхотно в кожата си и не позволява на подигравките на другите да я сломят. Много очарователна черта от нейния характер бе нейната директност – Уил не си пести думите и не се страхува да каже на хората това, което мисли, в очите, дори и понякога да съжалява за това. Възхищавах се от нейната смелост и извода, до който тя е достигнала –  в установения вече стандарт за красота няма място за пълни момичета, но той може да бъде променен само чрез действия. Затова тя предприема изключително смела крачка – записва се за престижен конкурс за красота, стараейки се да докаже на себе си и на другите, че не я е срам от собственото й тяло и може да го покаже с гордост, че тя е себе си и не иска да се променя заради никого. Възхищавах се на Уил заради нейната решителност и постъпката, към която не всеки смее да прибегне – а именно опит да разбие предразсъдъците и стереотипите на пух и прах. 

Доста са героите, за които имах противоречиво и променящо се мнение с хода на книгата – най-вече Елън, най-добрата приятелка на Уил, която постоянно ме оставяше с впечатлението, че безрезервната подкрепа в тяхното приятелство е едностранчива и идваща само от Уил. Изключително ясно съпреживявах тяхното отдалечаване и отворилата се между тях пропаст, защото тази ситуация ми е позната до болка. Породено от това, през цялото време имах силна неприязън към второстепенната героиня Кали, защото твърде добре познавам чувството да ревнуваш най-добрия си приятел и искрено да мразиш някого, който се опитва да ти го открадне. 

Добре изграден беше образът на Бо, момчето, в което Уил е влюбена, но все пак нещо не ми достигна в него, за да ме накара да се влюбя. Останах с усещането, че не се появяваше достатъчно често в книгата, и затова бях малко объркана, когато Уил му се разсърди и двамата се разделиха. Много ми допадна фактът, че авторката е изразила чрез него образа на „онова момче в гимназията, по което всички момичета си падат”, и че той се влюбва именно в Уилоудийн. Въпреки че нещо не ми достигна, го харесвах изключително много заради неговата чувствителна и деликатна натура, която си противоречи със стереотипния образ на лошо момче, който повечето читатели биха си изградили за него в началото. 

Защо така не исках Мич и Уил да се съберат? Може би защото аз също усещах липсата на искра между тях и твърде пресиления опит за романтика от негова страна. Докато Уил не контактува с Бо, на сцената излиза „нежният гигант” Мич, който очевидно си пада по Уил, макар и това да не е заявено директно никъде в книгата. Мислех си, че биха били сладки като приятели, но не и да са заедно. През цялото време тайничко се надявах да се събере отново с Бо. 

Още един допълнителен щрих към цялостния образ на една тиха бунтарка, която бавно, но сигурно проправя път на различните към стандарта за красота, бе музиката на Доли Партън, която бе наречена „несломима”. Тя е едно истинско вдъхновение за Уилоудийн, дава й сили да продължи в тежките моменти, подтиква я да прозре същината на това да си различен и колко красиво всъщност е това. Макар и само споменавана в книгата, се чувстваше влиянието на покойната леля на Уил – Луси, която до голяма степен е формирала характера й и личността, която тя е сега. Образите на Хана, Аманда и Мили добавяха завършеност към групата на различните, събрали смелост да докажат себе си пред света и да внесат разнообразие в сивата маса от изработени по един и същ модел красавици. 

„Бухтичка” е на пръв поглед неангажираща, скрита под закачливо заглавие, но изключително мъдра книга, която може да накара всекиго да се замисли и повдига много въпроси – кой налага стандартите за красота? Защо ние трябва да им се подчиняваме? Уилоудийн е перфектната героиня, която отрича рамките, отхвърля ограниченията и твърдо отказва да се срамува от себе си, и в същото време не е идеализирана, което я прави още по-очарователна. Ясно засегнати са мотивите за красотата, приятелството и любовта, които не винаги влизат в наложените от обществото рамки. Бих нарекла книгата „вдъхновяваща” и заслужено й давам оценка 5 от 5 звезди. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар